— Оррек — каза тя и аз млъкнах. — В какво вярва Канок?
— Не зная.
— Той вярва, че имаш дарба. Дива дарба. Дори и да…
— Наистина ли го вярва? — прекъснах я. — Или знае, че го прави той, а мен само ме използва, защото нямам никаква сила? Не мога да унищожа нищо, никого. Ставам само за плашило. Стойте надалеч от Каспромант! Не доближавайте Оррек Слепия, той унищожава всичко, което погледне, ако си свали превръзката! Аз не мога, Грай. Въобще не е вярно. Видях мама, погледнах я, когато умираше. И нищо не й направих. И книгите… Сажда също… — Не можех да продължа. Сълзите, които сдържах толкова дълго, бликнаха и аз стиснах главата си с ръце и заридах.
Сажда се притисна в краката ми, а Грай седна до мен и ме прегърна.
Повече не разговаряхме през този ден. Бях изтощен от плача. Грай ме целуна за сбогуване и аз казах на Сажда да ме отведе в стаята. Когато се качихме горе, усетих, че превръзката ми е подгизнала от сълзите. Свалих я, заедно с подложките. Беше слънчев априлски следобед, а не бях виждал ярка светлина от години. Погледах през прозореца. После се излегнах на леглото, затворих очи и потънах в тъмнина.
Грай дойде по обед на следващия ден. Бях се подпрял на външната врата, Сажда тичаше някъде из двора. Чух тропота от копитата на Звезда отдалече.
Излязохме в градината на кухнята и седнахме на един стар дънер възможно по-далече от къщата.
— Оррек, наистина ли смяташ… че не притежаваш дарбата? — попита Грай.
— Сигурен съм.
— Тогава ще те помоля да ме погледнеш.
Трябваше ми известно време, за да осмисля думите й. А след това вдигнах ръце и смъкнах превръзката. Първо сведох очи към ръцете си. Светлината ме беше заслепила. Виждах отблясъци по земята и местещи се сенки. Всичко беше ярко, в непрестанно движение, сияйно. Погледнах към Грай.
Беше висока и слаба, с издължено мургаво лице, тънки устни и черни очи под извитите вежди. Косата й бе лъскава, пусната свободно по раменете. Подадох й ръце и тя ги хвана. Зарових лице в шепите й.
— Красива си — прошепнах в дланите й.
Тя се наведе и ме целуна по косата, после се изправи, сериозна, напрегната, чувствителна.
— Оррек — попита, — какво ще правим сега?
— Лично аз ще ти се любувам цяла година. А после ще се оженя за теб.
Тя ме погледна изумено, отметна глава и се разсмя.
— Чудесно! — възкликна. — Чудесно! Но_ сега_?
— Какво сега?
— Какво ще правим сега? След като аз не искам да използвам дарбата си, а ти…
— А аз нямам дарба.
— Кои сме ние тогава?
Не можех да отговоря лесно на този въпрос.
— Трябва да говоря с баща ми — въздъхнах накрая.
— Почакай малко. Татко дойде днес с мен, за да се срещне с него. Вчера мама се върна от Гленс. Каза, че Огге Дръм и големият му син били сключили мир помежду си и сега били във вражда с малкия. Говори се, че Огге готви нападение срещу Роддмант или Каспромант — за да си върне белите крави, които — както твърди — Канок му бил откраднал преди три години. А това означава набег срещу нашите стада — или срещу вашите. Така че двамата взеха Аллок и заминаха на север, за да видят какво могат да предприемат.
— А аз какво общо имам с плановете им?
— Не зная.
— Какво друго може да се очаква от едно плашило, освен да плаши гаргите?
Колкото и да беше лоша новината, не можеше да помрачи настроението ми, защото я виждах, виждах и озарените от слънцето цветя, ябълките в градината и далечните планински върхове.
— Трябва да говоря с него — повторих. — Но преди това… искаш ли да се разходим?
Станахме. Сажда скочи и ни погледна с очакване, килнала глава на една страна. Все едно питаше: „А аз какво място заемам в плановете ти?“
— Ти идваш с нас — отвърнах й и й откачих ремъка.
Поразтъпкахме се до дерето, слязохме на брега на бързия поток. Всяка крачка беше изпълнена с радост и удоволствие.
Грай си тръгна по-рано, за да се прибере в Роддмант преди мръкване. Канок си дойде късно вечерта. Често, когато пътуваше из владението, му се случваше да спре в някоя ферма, където го канеха на гощавка. Навремето и аз пътувах с него — преди да ми завържат очите. Но напоследък той излизаше все по-рано и се прибираше все по-късно, яздеше надалеч и работеше неуморно, поемаше прекалено голяма тежест върху себе си. Имах чувството, че нарочно се изтощава до смърт. Знаех, че тази вечер не само ще е изморен, но и ядосан, заради новината за Огге Дръм. Но и аз бях ядосан.
Щом се прибра, Канок веднага се качи в стаята си. Аз си бях в моята. Бях напалил огъня, понеже вечерта бе хладна. Запалих една свещ и се настаних на масата, зачетен в „Преобразяване“ на Дениос.