Грай вече не идва в Каспромант. Аз прескачам на всеки две седмици до Роддмант, за да им гостувам. Тернок винаги ме посреща с топла прегръдка и ме нарича „синко“. Наистина обичаше Канок и искрено тъгува за него. Опитва се да ме постави на неговото място. Парн е неспокойна и лаконична както винаги. Двамата с Грай рядко разговаряме насаме, напоследък тя не че страни от мен, но е мълчалива. От време на време излизаме на разходка с конете, тя язди Звезда, а аз Бранти, и препускаме на воля сред хълмовете.
Лятото беше плодородно. Към средата на октомври събрахме голяма реколта. Един ден препуснах до Роддмант и поканих Грай да пояздим. Тя оседла красивата си нетърпелива кобила и се отправихме към водопада. Когато стигнахме, пуснахме конете да попасат все още зелената трева и се настанихме на огрения от слънцето перваз. Клоните на върбите се поклащаха от вятъра, потапяха листата си в пенливата вода. Птичката мълчеше.
— Рано е за сватба, Грай — въздъхнах. — Но не виждам какво друго можем да направим.
— Така е — съгласи се тя.
— Искаш ли да останеш тук?
— В Роддмант?
— Или в Каспромант.
— А къде другаде? — попита тя след кратко мълчание.
— Ами, виж какво си мислех. Вече няма брантор на Каспромант. Аллок управлява владението. Може да се присъедини към Роддмант и да приеме протекцията на баща ти. Мисля си, че от това ще са доволни и двамата. Другия месец Аллок ще се жени за Раб. Ще им преотстъпя Каменната къща. Може синът им да има дарба… А пък ти…
— Ако владенията ни се обединят, можеш да живееш тук, с нас — подметна Грай.
— Мога всъщност.
— Искаш ли?
— А ти искаш ли?
Тя замълча.
— Какво ще правим тук? — попитах.
Тя помълча, после каза:
— Това, което правим и сега.
— А ти искаш ли да заминем? — Оказа се по-трудно да го произнеса, отколкото си мислех. Думите прозвучаха някак странно.
— Къде?
— В Низините.
Тя мълчеше. Беше зареяла поглед отвъд блестящата повърхност на езерцето.
— Еммон открадна няколко лъжици и разни други неща, но може би говореше истината. Това, което можем, тук е безполезно, но долу…
— Това, което можем — повтори тя.
— Грай, и двамата с теб имаме по някаква дарба все пак.
Тя ме погледна. После кимна.
— А не е изключено да имам баба и дядо в Дерисова вода.
Тя ме изгледа с широко отворени очи. Тази мисъл не й бе минавала през главата.
— Да бе! Появяваш се изневиделица и казваш: „Ето ме и мен — аз съм вашият внук, магьосникът!“ Ох, Оррек. Ама че идиотщина.
— И те ще си помислят същото. — Измъкнах опала от пазвата си и й го показах. — Имам и това. Мама ми каза… ако искам, да отида там.
— Ще отидеш ли? — Видях в очите й блясък. — Как мислиш, дали ще можем да се изхраним?
— Поне можем да опитаме.
— Защото ще сме сред непознати. Хора с други привички.
Това е най-големият страх на обитателите на Предпланинието — да се озоват сред непознати. Но кой не се бои от подобно нещо?
— Ти ще обяздваш коне, аз ще рецитирам поезия. Ако не ни харесат, ще продължим нататък. Ако решим, може да се приберем у дома.
— А може да стигнем чак до океана — рече Грай, отправила поглед отвъд поклащащите се върби. Подсвирна три пъти и птичката отговори.
Потеглихме през април. Ще спра своя разказ тук — на южния път надолу по хълмовете, млад мъж на едър червен кон и млада жена с кобила с бял корем, а също и черно куче, което тича пред тях. Следвани от най-красивата бяла крава на света. Защото това бе сватбеният ми подарък от моето владение — Сребристата крава. Не особено практичен подарък на пръв поглед, докато Парн не ни припомни, че ще ни трябват пари и че мога да я продам на добра цена в Дънет, където може би още помнят и ценят белите каспромантски крави.
— Може би ще си спомнят и какво са дали на Канок — рекох аз, а Грай добави:
— И тогава ще знаят, че ти си щедростта след дара.