Седемнадесета глава
На летището ни чакаше Ейнджъл. Заведе ни да хапнем в един от най-големите комплекси за аламинути в обширния пазарен център „Мейн Мол“ наблизо. Не биваше да тръгваме на празен стомах.
— Боже, Боже, какво разнообразие — облизваше се той. — Глей тука — максисандвичи, дънкин донътс, пици-мици, палачинки, въобще каквото си пожелаеш. Ако живея тук, ще надебелея и само ще ме местят от една маса на друга.
— Ти и така си си дебел — с критичен поглед го измери Луис.
Ядохме китайски специалитети, междувременно разказах на Ейнджъл за срещата с Ал Зи. И той имаше новини — бе намерил писмо за Били Пърдю, адресирано до Роналд Стрейдиър и доста измачкано. Дал му го самият Роналд.
— Ченгетата и федералните са минали терена със ситен гребен и лупа, ама като нямат правилен подход към твоя стар другар Рони, аз получих голямата награда.
— Говори ли ти за кучето си? — засмях се аз.
— Говори ми цял час и ме почерпи с яхния.
— От какво? — попитах с интерес.
Отлично знаех, че Роналд прибира ударените и убити от автомобилисти диви животни по околните пътища и си ги готви. Така поне не плаща за месо, въпреки че щатският закон забранява тази практика. Бях опитвал приготвен от него еленов бифтек — адски вкусно беше — с консервирани моркови и цвекло, които той съхранява в сух пясък.
— Каза, че е от катеричка, но ми понамирисваше на друго — смръщи нос Ейнджъл. — Във всеки случай не съм го питал — не би било учтиво. Ама беше много вкусно, с различни подправки. Виж сега — за писмото. Дошло преди седмица, но Били бил вече изчезнал.
Пощенската марка бе от Грийнвил. Самото писмо бе кратко, малко повече от няколко изречения с пожелания за добро здраве, няколко новини за „къщата“ и за „старото куче“, които Били видимо добре познаваше. Подписано бе с името на Мийд Пейн със старчески, леко разкривен почерк.
— Значи двамцата са поддържали връзка през изминалите години — забелязах аз.
Този факт потвърждаваше предишните ми предположения — че при нужда Били би потърсил помощ именно от Мийд Пейн.
Тръгнахме за Дарк Холоу с уговорката, че няма да спираме никъде. Ейнджъл и Луис пътуваха пред мен в златистия си мъркюри, аз отзад — в мустанга. Колкото повече навлизахме в северните райони, толкова повече се сгъстяваше и мъглата. Все едно пътувахме в странен, призрачен свят, осеян с разпилени без ред къщички с мъждукащи прозорчета в градове без център и без улици, а фаровете на колите приличаха на гигантски приказни мечове, готови да пронижат невидимо чудовище. Прогнозата предвещаваше обилни снеговалежи. Значи скоро щяха да пристигнат снегорините и да се захванат с почистване на магистралната мрежа. Но засега Грийнвил изглеждаше спокоен и незасегнат от зимата — ранният сняг бе посипан с пясък и пътищата бяха в задоволително състояние. В отсечката между него и Дарк Холоу срещнахме само два автомобила.
Аз бях поизостанал и когато пристигнах в мотела, Ейнджъл и Луис вече се нанасяха. На регистрацията стоеше същата жена със синкавата коса и дописваше данните им във формуляра. На плота до нея дремеше свит на геврек кафяв котак — носът му почти допрян до опашката. Ейнджъл обясняваше нещо на жената, а Луис встрани лениво прелистваше туристически брошурки. Хвърли ми кос поглед, но с нищо друго не показа, че сме заедно.
— Вие, господа, в една стая ли ще бъдете? — питаше жената.
— Да, госпожо — отвърна Ейнджъл и мъдро поклати глава. — Всеки спестен долар ни е добре дошъл.
— А вашият приятел свещеник ли е? — отново запита жената и с любопитство огледа високия Луис във великолепния му черен костюм.
— Да, госпожо, нещо подобно — откликна Ейнджъл. — От старозаветниците е, много държи на това, знаете. Око за око, зъб за зъб, нали се досещате?
— О, колко мило. Ние тук много рядко посрещаме вярващи.
Лицето на Луис се сви в многострадална гримаса, досущ светец, когото се канят да изтезават.
— Ако се интересувате, довечера ще имаме служба, ние сме баптисти. Добре сте дошли.
— Покорно ви благодарим, госпожо, но предпочитаме нашето си богослужение.
Тя се усмихна с разбиране.
— Разбира се, разбира се. Само ще ви моля да спазвате правилника за тишината. Нека да не безпокоим другите гости, нали?
— С удоволствие ще се съобразим с правилника — тържествено заяви Луис и пое ключа от ръката й.