Доближих се и тя мигновено ме позна.
— О, на вас май ви хареса в Дарк Холоу?
— Надявам се да го опозная още по-добре — отвърнах в същия стил. — Може би вие дори ще ми помогнете за нещо?
— Разбира се, с каквото мога.
Подадох й снимка на Елън Коул — от моменталните, каквито се правят на автомат. Само че аз я бях увеличил на цветен ксерокс до размерите на канцеларски лист хартия.
— Да сте виждали това момиче?
Жената пое снимката, внимателно си намести очилата и присви очи. Диоптрите й бяха доста високи.
— Да, да, разбира се. Да не би да има някакви неприятности?
— Надявам се, че не, но изчезна и родителите й ме помолиха да я потърся.
Тя пак се взря в лика на Елън и закима с глава.
— Да, помня я. Полицейският началник Дженингс разпитваше за нея. С един младеж бяха отседнали тук за една нощ. Мога да проверя и датата, ако ви интересува.
— Моля ви.
Тя порови в продълговато архивно метално чекмедже, в което бяха подредени картони и формуляри. След малко извади един от тях и рече:
— Ето. Били са тук на 5 декември. Платено е с кредитна карта на името на Елън С. Коул.
— Да помните нещо за нея? Нещо необичайно?
— Не мисля. Идеята да дойдат по тези краища им дал автостопаджия, когото качили в Портланд. Това е всичко, което помня. Тя беше много мила — приветлива девойка, винаги усмихната, а не нацупена като момчето. Да, на тази възраст децата понякога са много своенравни. Аз ли не зная — отгледала съм четири собствени — на същите години бяха като диви кози.
— Споменавали ли са ви къде се канят да отидат?
— Мисля, че все говореха за северните райони. Може би се канеха да се катерят по планината Катадин, знам ли? Не съм сигурна, но лично аз ги посъветвах, ако имат време, непременно да посетят тамошното езеро и да се насладят на залеза. Несравнима гледка, знаете. И много романтична — точно за млади хора. Й нарочно ги оставих на спокойствие да си съберат багажа и да тръгнат късно следобед, а не по обед, както изисква нашият правилник.
— Значи не споменаха името на автостопаджията? Онзи, който ги насочил насам?
Странен ми се виждаше този съвет. Какво толкова може да предложи Дарк Холоу на едни туристи?
— А, говориха за него. Някакъв възрастен мъж, когото срещнали по пътя и го докарали чак до града, както ви казах. Май че и тук се срещаха с него, но мога ли да бъда сигурна?
Сърцето ми трепна.
— А името? Помните ли името?
— Не, за съжаление. Но както го описваха, не ми се стори да е някой от нашите — местните — рече тя и челото й се сбърчи в размисъл. — Ама вие да не мислите… Слушайте, онзи човек едва ли е бил опасен. Че какво може да им стори един безобиден старец?
Въпросът прозвуча реторично, но не и за мен. Във всеки случай я разпитах как да стигна до езерото. Тя ми даде туристическа карта на района — езерото бе на миля-две извън градчето. Благодарих и тръгнах към стаята. Бе съседна на онази, където се настаниха Ейнджъл и Луис. Почуках и влязох при тях. Луис закачаше скъпите си костюми в овехтелия стенен дрешник. Реших да не говоря за онзи старец — много бе рано за изводи.
— С какво ли се забавляват местните, а? — попита Ейнджъл и тежко се отпусна на двойното легло. — Тук е тихо като в манастир.
— Обличат се дебело, както подобава през зимата, и чакат да дойде лятото — пошегувах се аз.
— Ами като дойде лятото?
— Чакат зимата.
— О, Боже, че как познават кога е лято, кога зима?
— През зимата дъждът се превръща в сняг.
— Много гот, ама ако си дърво — рече Ейнджъл нажалено.
Луис привърши с костюмите и попита:
— Научи ли нещо?
— Онази жена помни Елън и гаджето. Посъветвала ги да отидат на залез-слънце на езерото — било много красиво. Смята, че са тръгнали на север. Туризъм.
— Може би точно натам са тръгнали.
— Да, но според Лий Коул горските в района на Бакстър Стейт Парк не са виждали такава двойка. А като изключим резервата, какво ще правят по онези места? Има още нещо: казали на жената, че по пътя взели стопаджия — възрастен човек ли, старец ли — и той им дал съвет да дойдат в Дарк Холоу.
— Това според теб лош знак ли е?
— Честно казано, не зная. Зависи кой е бил. Може да няма нищо лошо.
Но не можех да забравя онзи възрастен мъж с Рита Ферис в хотела, а и човека, който Били Пърдю бе забелязал пред апартамента й малко преди двойното убийство. Изведнъж се досетих и за разговора с Роналд Стрейдиър при караваната, когато той недочу въпроса ми и отговори: „Да, може да е бил и стар.“