— Е, какво ще правим сега?
— Първо ще трябва да говоря с Ренд Дженингс.
— Искаш ли да дойдем и ние?
— Не — за вас имам други планове. Разходете се до къщата на Пейн и огледайте как са нещата там. Внимателно, разбира се.
— Искаш да кажеш да проверим дали се е появил Били Пърдю, така ли? — попита Ейнджъл.
— Каквото и да е.
— Ами ако е дошъл?
— Тогава отиваме направо при него.
— Ами ако не е?
— Ще чакаме, докато се уверя, че Елън Коул не е някъде тук, и то в беда. Сетне… — свих рамене.
— Пак ще чакаме, няма какво друго — довърши вместо мен Ейнджъл.
— Вероятно е така — признах аз.
— Това е добре — рече Луис. — Поне ще зная какво да обличам.
Полицейският участък на Дарк Холоу е на миля и нещо от най-крайната северна част на града — едноетажна тухлена сграда със собствен генератор, поместен в бетонена пристройка от източната й страна. Участъкът е почти нов, построен след като преди две години пожар унищожил стария, който се намирал в центъра на градчето.
Вътре бе топло и светло. Зад бюро близо до входа седеше сержант по риза и попълваше някакви формуляри. На етикет на ризата му бе изписано името — Реслър. Предположих, че е същият Реслър, присъствал на самоубийството на Емили Уотс. Представих се и помолих да вляза при началника му.
— Мога ли да попитам по какъв повод, сър?
— Елън Коул — просто отговорих аз.
Челото му се смръщи леко, но веднага вдигна телефонната слушалка и набра вътрешен номер.
— Един човек те търси във връзка с Елън Коул, шефе — рече той, изчака две секунди и като постави длан върху мембраната, ме запита: — Бихте ли си повторили името, ако обичате.
Повторих му го, той също — в слушалката.
— Точно така, шефе. Паркър. Чарли Паркър.
Отсреща му дадоха някакви нареждания, защото той ме огледа съсредоточено от главата до петите и рече:
— Да, ясно, шефе, слушам. Точно така. Веднага, разбира се.
Сетне сложи слушалката на място и отново ме изгледа, без да каже нищо.
— Е, помни ли ме? — попитах аз.
Реслър не отговори, но останах с впечатлението, че сержантът добре познава началника си и в гласа му вероятно е доловил нещо, което го е накарало да внимава.
— Последвайте ме, ако обичате — рече той и се изправи.
Отключи вратата зад себе си и я задържа, за да мина пръв. Сетне отново заключи и пресякохме следващото помещение, за да влезем в неголяма, преградена със стъклени плоскости кабинка. Зад метално бюро с компютър и куп документи седеше Рендъл Дженингс.
Не се бе променил много. Вярно, бе посивял и леко напълнял, лицето му бе по-бузесто и под брадичката личеше начало на втора гуша, но все още изглеждаше добре — привлекателен мъж с остри кафяви очи и широки, силни рамене. Вероятно навремето егото му бе здраво пострадало от случилото се между мен и съпругата му.
Изчака Реслър да излезе и чак тогава отвори уста. Не ме покани да седна и, изглежда, не го дразнеше фактът, че застанал прав, го гледах отгоре.
— Никога не съм и помислял, че ще ти видя мутрата пак — това бяха първите думи.
— И аз така си мислех, като помня как се сбогувахме. Чудя се само защо не накара сержанта да остане и да държи вратата.
Той премълча, размести книжата по бюрото. Не бях сигурен дали го прави заради себе си или за да ми отвлече вниманието от някакъв трик, който се готви да пробута.
— Значи си дошъл заради Елън Коул?
— Точно така.
— Нищо не знаем за нея. Била тук, поседяла, заминала си — вдигна рамене, разпери ръце в жест на недоумение.
— Да, ама майка и не е на същото мнение.
— О, пет пари не давам за мнението на майка й. Аз ти казвам ясно какво знаем ние — същото, което казах и на баща и, когато беше тук.
Значи така. Уолтър е бил в Дарк Холоу — може би по същото време, когато съм бил в градчето и аз. Разминали сме се, както много пъти досега. Стана ми мъчно и тъжно: бил е принуден, горкият, да дойде, загрижен за съдбата на дъщеря си и да се моли на този тиквеник. Всячески бих му помогнал, само да знаех как.
— Семейството е завело молба и уведомило федералните власти за случая.