— Отлично зная факта. Онзи ден един от ФБР ми проби тъпанчетата да ме плаши с някакво досие на НЦИП. Най-вероятно несъществуващо. Казах му, че от Вашингтон до Дарк Холоу е много, много далеч. Ние тук си имаме собствен стил на работа, не като някои…
Изгледа ме свирепо, без да довърши изречението. Реших да не отговарям на предизвикателствата му.
— И все пак няма ли да направите нещо?
Дженингс се изправи и подпря свити в юмруци огромни ръчища на малкото бюро. Изглежда, бях забравил какъв едър мъжага е той. На колана му висеше огромен револвер — мисля, че бе „Кунън.357 — Магнум“, производство на завода в Сейнт Пол, Минесота. Блестеше като нов и май си бе такъв. За какво му е тук на Ренд Дженингс такова страшно пушкало? Освен да седи на верандата и да гърми по зайците.
— Абе, какъв ти е проблемът на теб? — рече той сравнително тихо, но със сподавен гняв. — Ти ли бавно загряваш, аз ли зле се изразявам? Направили сме всичко по силите си. Реагирали сме на молбата за издирване. Нашето мнение е, че момичето и момчето са решили да избягат и сигурно да се оженят. И засега нямаме никакви основания да мислим другояче.
— В хотела допускат, че може да са тръгнали на север.
— Може да е така.
— На север са само резерватът и планината.
— Значи са отишли някъде другаде.
— А с тях може да е имало и трети човек.
— Възможно е. Аз само зная, че са напуснали града.
— Сега разбирам защо никога не те приеха в детективския отдел.
Той скочи от стола, лицето му пламна.
— Нищо не разбираш ти, боклук такъв!
Така се разгневи, че почти запелтечи. В интерес на истината успя да се овладее за броени секунди и следващата му реплика бе казана с ледено спокоен тон:
— Сега, ако обичаш да ме извиниш: тук имаме работа и по истински престъпления.
— Истински, вятър — не се въздържах аз. — Някой откраднал коледното дръвце на млекаря, а? Друг се опитал да изчука кучката на съседа!
Дженингс излезе иззад бюрото и пристъпи към мен. Вероятно мислеше, че ще се отдръпна ужасен. За миг реших, че ще ме цапардоса, но той ме заобиколи и отвори вратата.
— Надявам се да не се забъркаш в нещо тук — каза със същия заплашителен тон и ме измери с очи предизвикателно. — Внимавай, не си търси белята!
Съвсем явно намекваше за Лорна. Елън Коул ряпа да яде.
— Няма нужда да си търся белята — рекох не по-малко предизвикателно. — Щом остана някъде за по-дълго време, и тя сама ме намира.
— Защото си тъпанар — откликна той и още по-широко разтвори вратата. — Не проумяваш уроците, които ти дава животът.
Тъкмо излизах и ръчището му за миг блокира изхода.
— И запомни едно нещо, Паркър. Тук е моят град, а ти си гост. Внимавай и не злоупотребявай с тази привилегия.
— Гостоприемството да върви по дяволите, а?
— Точно така. В твоя случай, да!
Излязох от участъка и тръгнах към колата. Вятърът виеше в околните дървета, а студът щипеше пръстите и лицето ми. Небето горе тъмнееше. Тъкмо отварях вратата на мустанга, когато в паркинга влезе датсън. От него излезе Лорна Дженингс, облечена в голямо кожено яке с мъхната яка и напъхани в ботуши джинси. Същите ботуши, с които беше, когато се видяхме миналия път. Отначало не ме забеляза, но като тръгна към сградата, ме видя и се спря. След миг колебание и бегъл поглед към входа бързо тръгна към мен.
— Какво правиш тук?
— Говорих със съпруга ти. Не беше много учтив.
— И това те учуди, така ли? — вдигна тя вежди.
— А, не, ни най-малко, но не става дума за мен. Изчезнали са девойка и младеж и си мислех, че някой тук трябва да знае какво се е случило. В участъка явно не са чули нищо, но аз ще се навъртам из града, докато намеря някой, който може да ми помогне.
— Кои са тези хора?
— Дъщерята на приятел и нейният приятел. Тя се казва Елън Коул. Не си ли чувала Ренд да споменава нещо по въпроса?
— Казваше, че е направил всичко възможно. Смята, че вероятно са избягали, за да се оженят — кимна тя.
— Залюбили се млади, избягали от любов — усмихнах й се аз. — Красиво нещо е това любовта, а, Лорна?
Тя преглътна и прокара пръсти през косата си.
— Мрази те, Птицо. Мрази те заради онова, което направи. Което направихме.
— О, та то беше преди много години.