— Не и за него — отвърна тя и ме изгледа в очите. — Не и за мен.
Съжалих за издрънканите набързо приказки за любовта. Хич не ми хареса тъмният и влажен огън в очите й. Правеше ме неспокоен. И без да мисля, изтърсих въпрос, който изненада дори и мен самия:
— Защо си още с него, Лорна?
— Защото ми е съпруг. И защото нямам къде другаде да отида.
— Това не е вярно, Лорна. Винаги има къде да отидеш.
— Предложение ли ми правиш?
— А, не, просто излагам общопознати факти. Е, остани със здраве. И се пази — казах аз и понечих да си вляза в колата.
— Не, Птицо, ти се пази — възкликна тя и ме хвана за ръката. — Нали ти казах — не е забравил, не ти е простил и няма да забрави. Чу ли?
— А на тебе прости ли?
— Аз нямам нужда от неговата прошка — тъжно отвърна тя и си тръгна.
В гласа й прозвуча нещо особено, нещо, което ми напомни за първия ни интимен миг и за топлата й копринена кожа, притисната в моята.
Следващия час прекарах из магазините на Дарк Холоу. Показвах снимката на Елън на всички, които имаха желание и готовност да ме изслушат. Спомняха си за нея в ресторантчето и в дрогерията, но никой не беше виждал Елън и Рик да си тръгват от градчето. Никой не можа да потвърди дали с тях е имало и трети човек или да ми даде поне идея какъв би могъл да бъде онзи възрастен мъж. Минавах от едно място на друго, студът все повече се засилваше, светлините на магазинчетата боядисваха снега в жълто пред прозорците си. Закопчах си палтото, вдигнах яката и продължих да питам тук и там.
Така или иначе обиколих почти всички възможни източници на информация и чак тогава се прибрах в мотела. Взех един душ, преоблякох се и се приготвих да похапнем с Ейнджъл и Луис. Първият бе вече отвън, пиеше кафе в пластмасова чашка и пухтеше като парен локомотив на студа.
— Абе, тук е по-топло, отколкото вътре — махна ми с ръка той. — В банята е същински ледник, плочките студени, кожата ми остана по тях.
— Много си изнежен. Сигурно всички гейове сте такива.
— Да, бе, да. И свиря на цигулка, а в клозета пиша или чета класическа литература. Тези тъпи стереотипи ни разгонват фамилията…
— Да, да, разгонват, вятър работа. Че кой някога ви е забранявал нещо на вас, а? Митинги правите, закони искате да си прокарате и прочие. Какво ти е забранено, хайде кажи ми?
— Да се върна в Ню Йорк например!
— Защото си гей ли?
— Не, защото трябва да стоя тук при теб и да те бавя, ето защо.
— Аааа, видя ли? Значи това, че си гей, няма нищо общо с факта. И още значи, че може да си си съвсем нормален и пак да си тук по същата причина.
От майтап за малко щяхме да се скараме. Ейнджъл ядно затупа с обувки по снега и запремества чашката от една ръка в друга, като си духаше пръстите, за да ги стопли.
— Хайде стига вече, че ще докараш още сняг — усмихнах му се аз. — Забелязахте ли нещо около къщата на Мийд Пейн?
— Тц. Нищо особено освен самия Пейн и онзи младеж. Бяха си само двамцата. Ти постигна ли нещо при Дженингс?
— Не.
— Е, изненадан ли си?
— И да, и не. Той лично на мен няма причини да ми прави услуги, но тук работата е по-сложна. Става въпрос за безследно изчезнали граждани и това е работа на полицията. А в очите му прочетох, че е готов да ги пожертва като едното нищо само и само да ми направи мръсно — лично на мен. Не мога да го разбера. Добре, зная, че е страдал — жена му се хванала с друг зад гърба му, с някой си десетина години по-млад от него, но той все още си е с нея и май че съвместният живот хич не им понася. Нито е грозен, нито е дърт или импотентен — всичко си му е на място. Ама на — случва се. Взел съм нещо от него и той не може да ми го прости. И затова ще накаже и Елън, и Рик, че и семействата им дори. Само за да си го върне на мене. Извинявай, Ейнджъл, аз май доста се раздрънках.
Той замахна и изля кафето в близката преспа. Снегът изсъска и в него се отвори черна дупка.
— Не е в страданието въпросът, Птицо — тихо рече Ейнджъл. — Ясно, че е страдал. Е, и? Голям праз! Огледай се и виж как са другите — ето това е философията на живота. Виж какво им е на ближните — може би те страдат повече от самия теб? И ако можеш да им помогнеш с нещо, напрани го! Ето това е номерът, според мен поне. Няма нужда да размахваш собственото си страдание като знаме, че всички да го видят. Ако правиш нещо, направи го, защото е достойно и правилно. Като те слушам, разбирам, че онзи тип Дженингс е някое безсърдечно и жестоко копеле. Самовлюбено, унесено в самосъжаление, не вижда нищо освен собствения си задник. Я им виж и брака. Тия сигурно са мазохисти — тя нещастна, той нещастен, ама са се скрили в черупките си и нищо не е в състояние да промени нещата. Егоист е онзи Ренд. Мисли само за своята мъка и болка и вини жена си за всичко. Че и тебе, а сигурно и целия свят. И ето — така стигаме до Елън Коул — какво му пука за нея, за баща й, за майка й, за другите? Той мисли само за едно: че е изтеглил кофти билетче от лотарията, че животът му е прецакан и така ще бъде до края на дните му.