Следвах колоната на известно разстояние. Ориентирах се лесно по стоповете на последната кола, които проблясваха по тесния, неравен терен с дълбоко врязан в него коловоз. Скоро излязохме на поляната. До къщата бе спрян товарен форд с малка платформа за ски на покрива, а до него стоеше едър брадат мъж с шкембе като бременна жена. От патрулката слезе Дженингс, от втората кола — Реслър и друг полицай. Оставиха мигащите светлини да работят и се насочиха към задната част на колата. Взех си фенера от колата, слязох и тръгнах след тях. Почти веднага чух гласа на брадатия:
— Нямаше как да го зарежа там. Очакват се обилни снеговалежи и това значи, че ще остане горе до пролетта, когато снегът започне да се топи…
Групата извърна лица към мен, когато наближих. Едрите черти на Дженингс се изкривиха във враждебна физиономия:
— Ти пък какво на майната си дириш тук?
— Бера боровинки — отвърнах със същия тон. — Какво има в автомобила?
Без да чакам разрешение, пристъпих и осветих товарното помещение. Съдържанието нямаше нужда от осветление.
Нужен му бе мрак и покой дълбоко под земята, а отгоре му надгробен камък.
Да, беше мъжки труп, положен на брезент — устата широко отворена, пълна с листа, очите — склопени, а главата извърната под неестествен ъгъл. Първото ми впечатление бе, че виждам парцалена кукла, опърпана и сякаш пречупена. Тялото лежеше сред пластмасови контейнери и разхвърляни инструменти, главата почти опряна в стойката за пушки на гърба на кабината.
— Кой е той?
За миг реших, че Дженингс няма да благоволи да ми отговори. Но той въздъхна тежко и рече:
— Прилича на Гари Шут — земемер от дърводобива. Дарил — ей този тук — ходил да проверява заложените капани и го намерил. Открил и колата му — на около две мили и нещо от трупа.
Дарил потрепна при споменаването на капаните и отвори уста да възрази. Капаните са чиста проба бракониерство. Но Дженингс го изгледа смразяващо, онзи сви опашка и сведе очи. Брадатият не изглеждаше особено умен. Очичките му бяха малки, мътни, челото ниско, устните стиснати и в постоянно движение, сякаш непрестанно дъвче долната си устна.
Застанал до него, Реслър проверяваше съдържанието на портфейла на мъртвеца.
— Шут е, няма грешка — обади се той. — Парите май липсват, кредитните карти са си на място. Ти ли ги взе, Дарил?
Дарил заклати глава енергично, очичките му диво заиграха на всички страни.
— Не бе, не съм… нищо не съм пипал.
— Сигурен ли си?
Човекът закима още по-бързо.
— Сигурен съм, сигурен… аз…
— Как го намери? — попитах Дарил.
— Какво? — той видимо не ме разбра.
— В каква позиция бе тялото и къде точно?
— Беше на дъното на една урва, цялото посипано с листа и сняг. Стори ми се, че се е подхлъзнал и се е свлякъл надолу. Удрял се е в скалите и дърветата и сигурно си е счупил врата. Пречупил се е като клонче — Дарил се усмихна глупаво, усетил може би, че е казал нещо неподходящо.
Но на мен тази версия не ми звучеше добре, особено с липсата на пари в портфейла.
— Значи върху му имаше сняг и листа, така ли, Дарил?
— Да, сър — загледа ме той притеснено. — И клонки имаше също.
Кимнах, пак осветих трупа с фенера. На китките му имаше нещо, което привлече вниманието ми, и задържах лъча върху тях.
— Жалко, че е преместен.
Дори и Дженингс трябваше да се съгласи с този очевиден факт.
— Дявол те взел, Дарил, какво имаш вместо мозък в главата, а?! Трябваше да го оставиш на място и да се обадиш на горските.
— Как да го оставя там горе сам… — заекна Дарил. — Не е по християнски…
— Може би така е по-добре — обади се Реслър. — Ако завали, а то сто на сто ще вали, може би нямаше да успеем да се доберем до мястото навреме и щеше да се наложи да чакаме до пролетта.
Според Дарил трупът бил до Айлънд Понд. Той го завил с брезента, завързал го за носилка от клони и я влачил на рамо десетина мили до колата. Айлънд Понд е езерце доста далеч от мястото, където се намирахме, а път дотам кажи-речи няма — само скали, преспи и малко равна пътека. Замислих се и сега погледнах Дарил с уважение. Колко хора биха направили това за непознат мъртвец?