Този лукс обаче, защото това наистина е лукс — да бъдеш безпристрастен и незасегнат от случилото се, ми бе отнет със смъртта на Сюзън и Дженифър. Сега, в този случай, някак бях свързан емоционално с всички изгубени и убити, но на първо място сред тях, разбира се, бе Елън Коул. Ако тя бе в беда, нямах време и право на грешки. От ума ми не излизаха Рита Ферис и синът й; при всяка мисъл за Рита неволно усещах хлад на бузата — допир на позната в миналото жива ръка.
Прекалено много събития и трупове се въртяха около празното място в центъра на моя лист. Тогава нарисувах голяма въпросителна, оградих я с пунктир и го продължих до долния край на страницата.
Там написах още едно име: Калеб Кайл.
Може би тогава трябваше да зарежа всичко и да ида да похапна. Да намеря Ейнджъл и Луис в ресторантчето, да разговаряме и да се посмеем, за миг да забравя проблемите и гадостите на живота. Може би да пийна чашка алкохол, само една… Наоколо ще минават жени, разлюлели бедра, с дълги коси и красиви лица. Може би поне една ще ми се усмихне, аз също, и помежду ни ще прехвръкне искрата, която разпалва желанията между един мъж и една жена. Един мъж и една жена… Съблазнителна мисъл. А може би след първото питие да поръчам второ, трето — за да забравя всички и всичко и завинаги да потъна в спасителния мрак на забравата.
Наближаваше годишнината. Усещах близостта й като тъмен облак на хоризонта, защото тя щеше безпощадно да ме потопи в болката на спомена и загубата. Боже, само как копнеех да се върна в нормалното битие, но то продължаваше да остава извън възможностите ми. Сега дори не можех да си обясня ясно и точно защо бях отишъл да търся Рейчъл. Може би подсъзнателно желаех да бъда с нея, макар че чувствата ми към нея бяха свързани с угризения и болезнени усещания, като че бях изневерил на паметта на Сюзън. Не биваше да оставам сам в такъв момент: с подобни мисли в главата, след всичко случило се през последните няколко дни, след продължителните ми размишления върху естеството на убийствата — и сегашните, и онези в по-далечното минало. Да, не биваше да оставам сам.
Уморен и гладен до такава степен, че нормалният глад се бе изострил и превърнал в глождещо стомаха безпокойство, аз се съблякох и си легнах. Завих се през глава и се замислих отново. Колко ли време щеше да ми е нужно да заспя? И с тази, същата мисъл вероятно съм заспал.
Събуди ме шум и слаб, почти неуловим, неприятен мирис. Малко време ми бе нужно да разбера какъв точно. Да, вонеше на гниеща зеленина, листа и стара слама, застояла вода. Надигнах глава от възглавницата и потрих очи, за да се разбудя, ноздрите ми засмъдяха още по-силно. Вонята се усилваше. На нощното шкафче имаше радиочасовник със светещ циферблат. Показваше 24:33 часа. Вгледах се отново в цифрите — да, така беше. Дали алармата ме бе разбудила? Погледнах пак — не, тя си бе изключена. Огледах се и различих странни мъждиви светлини, слаби, непознати цветове, каквито в хотелската стая не бе нормално да има.
А в банята някой пееше.
Пееше тихо и мелодично. Всъщност бяха два гласа в дует, а мелодията приличаше на приспивна детска песен. Не различавах думите — затворената врата заглушаваше звука.
А изпод вратата — през цепката над прага — струеше зеленикава светлина. Струеше и се разливаше на вълни по евтиния килим на пода. Отхвърлих завивките, стъпих с боси нозе. Странно, но не чувствах студ. Пристъпих към вратата на банята, а миризмата се засили още повече и сякаш прилепна по кожата и косата ми — като шампоан. Сега чувах гласовете доста по-добре. Детски, момичешки по-точно. Думите се състояха от няколко постоянно повтарящи се срички:
Калеб Кайл, Калеб Кайл, Калеб Кайл…
Замръзнах, бях току на ръба на зеленикавата вълна. Постоях така секунда-две, сетне нагазих в нея.
В същия миг пеенето секна, но светлината остана, някак зловещо полази напред и като че заля стъпалата ми. Пресегнах ръка, внимателно отворих вратата. Пристъпих и ето ме на плочките.