Банята — празна. Чисти бели повърхности, стъкло, порцелан, искрящ метал, грижливо сгънати кърпи и хавлии по рафтовете, тоалетната чиния затворена, евтините сапунчета на мивката все още в целофановите опаковки, чашите до огледалото с хартиените салфетки непокътнати, найлоновата завеска на ваната с десен на цветчета затворена почти докрай…
Светлината идеше иззад завеската — бледа, призрачна и зеленикава. Мъждива, но припламваща от време на време с нова сила, сякаш някой нейде далеч оттук й даваше част от своята мощ. За да проникне през пластове и пластове препятствия и да засвети каквото трябва. Беше тихо, адски и зловещо тихо, като изключим кроткото припляскване на вода зад завеската. Тогава чух и тих кикот, сетне нечия ръка като че запуши нечия уста, защото долових приглушено кискане и нещо като негово ехо, а водата се разплиска по-силно. Сграбчих края на завесата и рязко я дръпнах, за да я отворя. Отвътре някой оказа известна съпротива, но аз я преодолях.
Ваната бе пълна две трети с вода, в която плаваха много, много листа — зелено-златисти, жълто-кафяви, почернели. Листа от брези и трепетлики, кедър и череша, клен и смокиня, липа и ела, залепени едно в друго, в различна степен на загниване и разложение, откъдето идваше най-вече и вонята.
Под листата се размърда някаква форма, забълбукаха мехурчета. Всичко се раздвижи, нейде надолу се мярна нещо белезникаво и бавно тръгна да се издига към повърхността, сякаш ваната бе дълбок воден басейн. Тези неясни контури се приближаваха и ето — вече се очертаха две фигурки, хванати за ръка, с дълги, разпилени встрани, сякаш развети коси, отворени уста и слепи очи.
Отхвърлих завесата и се опитах да избягам, но мокрите плочки ме подлъгаха и се подхлъзнах — също както онзи път в басейна с мъртвите момичета. Паднах, а силуетите зад прозрачната завеса се надигнаха; трескаво залазих назад на ръце и колене, с пръсти и нокти отчаяно се мъчех да напипам по-здрава опора… и тогава отново се събудих. Завивките бяха сритани в единия край на леглото, чаршафът под мен — смачкан на топка, а на матрака лъщи алено петно — бях разкъсал тапицерията с нокти и се бях порязал.
По вратата някой задумка.
— Птицо! Птицо, обади се!
Изпълзях от леглото и усетих, че треперя неконтролируемо — неистова, дива паника ме тресеше целия. С мъка се изправих и отидох до вратата, всячески се опитвах да се овладея. С усилие на волята свалих верижката, с още по-голямо усилие — отключих. И, о, облекчение! Над мен се надвеси гигантската фигура на Луис по анцуг и тениска, с пистолет в ръката.
— Птицо, какво става?
В очите му прочетох загриженост, загриженост и топлота.
— Какво става с теб?
Нещо заклокочи в гърлото ми, усетих жлъчен сок и вкус на кафе. Неразбрано дори и за самия мен изломотих:
— Те идват! Видях ги… всичките идват…
Осемнадесета глава
Седнах на леглото и скрих глава в ръце, а Луис отиде до регистрацията и донесе кафе от вечно пълната термофорна кана. На връщане се отби в тяхната стая и размени няколко думи с Ейнджъл, сетне влезе при мен и затвори вратата след себе си. Подаде ми чаша и тази течност ми се стори най-животворното питие, което някога бях опитвал. Мълчаливо отпихме и двамата, благодарих му с поглед. Отвън валеше сняг — виждах го на фона на нощното небе през разтворените завеси на прозореца. Дълго време мълчахме, той ме поглеждаше замислено и накрая попита:
— Аз разказвал ли съм ти за моята баба Луси?
Това ме удиви.
— Луис, та аз дори фамилията ти не зная.
Луис се усмихна, сякаш той самият не я помнеше. Всъщност дали изобщо помнеше какъв е бил някога?
— Няма значение… та тя — Луси, — баба ми, значи майка на майка ми, запомнил съм я на тази възраст, на която съм аз сега. Голяма красавица, висока, шоколадова, с дълга вълниста коса. Все така я носеше — дълга до раменете, разпусната. С нас живя до смъртта си, а почина млада — от пневмония. Мъчително си отиде, непрекъснато се потеше, онази невярна болест постоянно я тресеше цялата. Та в нашия град имаше един човек на име Ерол Рич. Голяма работа беше — никога не прекланяше глава. Такъв си беше: не спазваше казаното в Библията — ако те ударят по едната страна, обърни и другата, не и Ерол. А нали знаеш как е с чернокожите в малките градове? Винаги вървиш с наведена глава и никога не отвръщаш на бял човек, защото никой не може да те спаси, решат ли веднъж онези бели боклуци да ги метнат въже на шията и да го завържат за диференциала на някой камион. Ще те теглят по улици и черни пътища, докато кожа не остане по тебе и никой бял шериф, нито бели съдебни заседатели, нито никой, ти казвам, ще се застъпи за теб. Всички ще кажат: „Я го виж този черньо, самозабравил се, дава лош пример на другите чернилки, я да му дадем един хубав урок как да се държи с белите!“ А нощем се събират на глутници като хищни зверове, сякаш си нямат друга работа, и обикалят да търсят непокорните по домовете им. И който хванат, Бог да му е на помощ!