— Но този Ерол, дето ти казвам, той не беше от покорните. А и здравеняк на това отгоре, огромен мъжага, като се зададе по улицата и я задръсти. Поправяше автомобили, двигатели, косачки — с една дума, всичко механично. Живееха с майка му и сестрите в голяма колиба на края на града — до един от старите пътища. Срещне ли бял човек, все право в очите го гледа и знае, че белчовците се страхуват. Та ето какво се случи с него. Минава той един път с камиончето си покрай крайпътен бар на шосе 5 и чува вик: „Ей, черньо!“, а в следващия миг нещо удря предното му стъкло и го разбива, а стъклата, заедно с цяло шише урина — право в лицето му. Събрали се четирима бели задници, казвам ти, и се напили, та събрали кураж да се закачат с него. Спрял той камиона, слязъл, седнал, лицето му цялото в кръв. Сапикасал се след малко и както си бил омазан с кръв и пикня, тръгнал към тях. Те седели на площадката пред бара начело със собственика му на име Литъл Том Ръдж — един гаден тип, — не човек, а истинско прасе. Като приближил, онези направо се втрещили от страх.
— Кой хвърли това? — пита ги Ерол. — Ти беше, Литъл Том, нали? Ако си ти, направо си кажи веднага, иначе ще ти подпаля свинския бар.
Онези мълчали, занемели и разтреперани, оглупели от алкохола. Ерол ги гледал, гледал, па се изхрачил в краката им, взел една цепеница и я хвърлил през прозореца в бара. Това било всичко — сетне си отишъл.
— Дошли за него следващата нощ — три камиона с бели. Разбудили всички и го завързали пред майка му и сестрите му. Отвели го на една нива, в средата й растеше вековен кестен. Там се бил събрал почти половината град — с жените, дори и по-големите деца. Белите. Седели по камионите, ядели сандвичи, пиели бира и разхладителни напитки, говорели за времето, за наближаващата жътва и бейзболния сезон. Изобщо като на панаир — чакали голямото представление да започне. Най-малко стотина бели.
— Довлекли Ерол и го качили на кабината на един линкълн, спрян току под дървото. Навлекли му примка на шията, някой излял цяло тенеке бензин върху му. Тогава Ерол вдигнал очи към небето и проговорил — последните думи в живота си.
— Не ме изгаряйте — казал.
Само това. Не ги молил за пощада или да не го бесят. Не се страхувал от смъртта, не се боял от белите. Но не искал да изгори като факла. Сетне ги погледнал в очите и разбрал какво ще стане. Навел глава и започнал да се моли. Е, затегнали примката и прехвърлили въжето през най-дебелия клон, няколко мъже се хванали за другия край и го опънали. Ще не ще, Ерол се изправил на пръсти, а те преместили камиона и той увиснал. Гърчел се и извивал във въздуха — краката му без опора. Тогава се приближил един с горяща факла и Ерол пламнал. А онези мръсници стояли наоколо и ухилени слушали писъците му. Докато дробовете му изгорели и той млъкнал. Така умрял…
Беше юлска нощ, часът — девет и петнайсет, лобното място на Ерол, както научих по-късно, било на около три мили, че и повече от нашата къща. Точно тогава баба Луси скочи от стола, бе се настанила до радиото. Другите се хранеха в кухнята, по-малките спяха, само аз бях при нея. Баба прекрачи прага, излезе навън, както си беше само по нощница и шал около врата, и се загледа към близката гора. Тръгнах след нея и само я питах:
— Мамо Луси, какво има?
Но тя мълчеше и вървеше към дърветата. И така стигнахме почти до края на гората. Там спря, на места растителността бе разредена и се виждаше някаква светлина. Нещо като частица от луната, само че нощта беше тъмна и луна изобщо нямаше. Погледнах баба в очите…
Тук Луис направи пауза и по лицето му пробягаха сенки, сякаш си припомняше стара болка.
— Значи погледнах баба в очите, а те горяха! Огънчета имаше в зениците и — точно в центъра ти казвам! А в огъня имаше човек, целият пламтеше, сякаш пред мен самия… истина ти казвам, Птицо, като че пред нас самите! После се обърнах и се загледах между дърветата, но там имаше само ивица светлина, далечна и неясна. А баба Луси повтаряше само: