— Бедният човечец, бедният човечец…
И ридаеше. Когато й потекоха сълзите, огънят започна да гасне, сякаш мъката й го задавяше, а горящият постепенно изчезна. После се обърнах и онази светлина вече също я нямаше. Тя никога не каза нищо за това на никого, а мен ме закле да си мълча. Ама усещах, че мама знае. Поне знаеше, че майка й има някакъв дар, нещо като необикновена сила, незнайна за другите. Баба знаеше какво става в разни тайни места, дето човешки крак не е стъпвал, виждаше от разстояние, разпознаваше сенките, които се движат нощем, минаващите живи и неживи…
— Това ли видя, Птицо? — изведнъж запита Луис. — Сенките на неживите, нали?
Тръпки ме побиха, а пръстите на ръцете и краката ми направо се вкочаниха от мраз.
— Не зная, Луис, не зная…
— Понеже помня какво се случи в Луизиана, Птицо — продължи той. — Ти там виждаше неща, които никой друг не можеше да види. Знам го, нали го усещах. Бях с теб, ти се уплаши и тогава.
Бавно поклатих глава. Не можех да призная нещо, в което самият аз не смеех да повярвам. Понякога си мисля — дори се надявам да е така, — че чивиите ми са изхвръкнали от тъга и жал по загубените близки. Че съм превъртял, откачил емоционално и психически, че не съм с ума си, измъчван от чувство за вина и хиляди угризения, от образите на мъртвите, които ме посещават. Да, надявам се, че болният ми мозък ги създава, а не че ги виждам в действителност. Защото ако е така, Бог да ми е на помощ…
И въпреки всичко след посещението си при леля Мари Агиляр в Луизиана наистина ми се явиха и Сюзън, и Дженифър. Първо те, сетне и други. И това стана, след като Мари ми бе разказала за смъртта им, без в действителност да е присъствала на нея, без да е имала възможност да научи подробности. И така: сенките идваха в сънищата ми и понякога ми говореха, друг път — не.
Сега, когато онзи ден зърнах Рита и Доналд, моята Джени, когато усетих ръката на Сюзън на рамото си, имах само една надежда: че наближаващата годишнина от смъртта им, мъката и болката по загубата отново объркват мозъка ми и въображението ми създава тези образи и възприятия. Или че причината са угризенията, особено във връзка с това, че желая Рейчъл Улф, че се стремя към нея физически и духовно.
В медицинската литература е описана болест на име нарколепсия. Страдащите от нея често получават неконтролируеми пристъпи на дълбок сън с видения, подобни на фантазиране в будно състояние, където действителното и въображаемото се сливат в едно, а световете на съня и будното състояние се сблъскват. Известно време си мислех, че вероятно съм жертва на нещо подобно. И в същото време знаех, че случаят не е такъв. Аз наистина се движа в два свята, но те не са тези на съня и будното състояние. В моите светове никой никога не спи, нито почива.
Разказах страховете си на Луис. Той мълчеше и замислено ме гледаше от стола. Изведнъж се засрамих. Защо ли му разказвам за халюцинации и бълнувания на болен мозък?
— Може би пък съм имал кошмари, това е всичко. Но ще се оправя, Луис. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Благодаря ти.
Той ме изгледа продължително в очите, стана и тръгна към вратата. Там се спря и се извърна.
— Няма защо да благодариш. Нали сме приятели. И виж какво, Птицо… аз не съм суеверен. Не ме бъркай с ония налудничави типове — дето вярват във всякакви небивалици. Обаче онази нощ — с баба ми — усетих миризмата. Миришеше на горяща плът, Птицо… човешка.
Излезе и тихо затвори вратата след себе си.
А снегът навън си валеше все така тихо, но вече на парцали. Снежинки полепваха по стъклата, разтапяха се и почти веднага замръзваха. Гледах ги и противно на волята си се замислих за внучките на Шерил Дансинг, за Рита Ферис, за Гари Шут. Не биваше да позволявам и Елън Коул, и Били Пърдю да се превърнат в отвъдни сенки…
Опитах се да чета в напразен опит да прогоня черните мисли. Прелиствах любимата си биография на Рочестърския граф8, който пиянствал и задирял курвите — това става по времето на английския крал Чарлз II, — но в същото време създал и неповторима поезия. Бях стигнал почти на края и се взирах в ситния текст под слабата жълтеникава стенна лампа. Изглежда, че през 1676 г. Рочестър се замесил в убийството на полицай и се криел от властите. Пътувал преоблечен под името на самозван лекар на име Александър Бендоу и продавал на лондонските балами лекарства, приготвени от слама, сажди, сапун и стрити на ситно парчета от стенна мазилка. Повечето от пациентите и клиентите му никога не прозрели що за мошеник е той и му доверявали здравето си, а някои и телата на собствените си съпруги, както и най-интимните им части.
8
Джон Уилмът (1648–1680), втори граф на Рочестър, известен с разгулния си живот и поетичното си творчество, патрон на големия поет Джон Драйд. — Бел.прев.