Старият тарикат Сол Ман сигурно много щеше да хареса Рочестър. Особено способностите му да се дегизира, да се превъплъщава в един или друг човек, артистичността и способността му да се пази, да подушва опасността, да заблуждава изпратените по следите му копои. Това малко ме развесели и успях да заспя. Сънувах самия Сол, наметнал плащ на звездички и полумесеци — същински маг с разпилени на масата карти — съсредоточено изчаква играта да започне…
Деветнадесета глава
Нощният снеговалеж беше първият обилен за сезона. Много сняг се изсипа над Дарк Холоу и Бийвър Коув, Музхед Лейк, Рокуд и Таратайн. Побеляха планинските грамади Биг Скуо и Кинио, Бейкър и Елефант. Река Лонгфелоус замръзна и заприлича на бял белег от рана, който разсича котловините. Студът скова и по-малките езерца, но ледът все още бе тънък и опасен, същински нож в ръката на предател. Посребряха и вечнозелените дървета, клоните им, натежали от белия си товар, тихо въздишаха. Загледаш ли се в тях, ще видиш как тъжно ронят снежинки върху старите преспи наоколо.
В неспокойния си, объркан сън виждах всичко това и усещах промените във времето: светът се покриваше в бяло, нощем зимната му одежда дискретно блести под лунните лъчи, а мразовитото сутрешно слънце я превръща в изящна светла премяна.
Рано сутринта чух снегорина по главната улица и бавното, несигурно пърпорене на първите коли по разчистения терен. Някои водачи караха с вериги — отлично познат ми бе типичният им звук. В стаята бе станало ужасно студено, заскрежените прозорци създаваха илюзията за напукано стъкло. Станах и се разкърших. Надникнах през прозореца и огледах новия бял свят, първите хора и колите по улицата. Минувачите вървяха бързо, с вдигнати яки и напъхани дълбоко в джобовете ръце; един от друг по-дебело навлечени със зимни якета, плътни пуловери, терморизи и шалове. От моя прозорец силуетите изглеждаха смешно тромави, пристъпящи несигурно върху хлъзгавата улица, като за пръв път облекли нови зимни дрехи деца.
Тръгнах към банята с тежко чувство на несигурност, но всичко в нея си бе съвсем нормално и чисто. Взех душ, пуснах горещата вода с все сила, чак ми попари кожата. Избърсах се набързо и започнах да се обличам — зъбите ми вече потракваха. Носех си вълнена риза и черен вълнен пуловер, навлякох джинси и тежки обувки, палто, взех и ръкавиците. Въоръжен подходящо срещу студа, излязох с бодра стъпка. Почуках на съседната врата — силно, два пъти.
— Хей, човече, разкарай се — долетя съненият глас на Ейнджъл най-малко изпод четири одеяла.
Налегнаха ме угризения — нали ги бях разбудил предната нощ.
— Птицата е — обадих се гузно.
— Знам, че си ти. Хайде чупката.
— Добре, добре, отивам в ресторанта — там ще ви чакам.
— Какъв ресторант, бе човече! Навън е ужасен студ.
— Не е вярно, тук е по-топло, отколкото в стаите.
— Абе, разкарай се, ти казвам.
— След двайсет минути ви чакам.
— Добре, само се махни!
Огледах се и закрачих към ресторанта. Тогава нещо насочи вниманието ми към паркирания отпред мустанг. От прозореца на стаята го бях зърнал — частично покрит от снега, червената боя се вижда на тънки ивици, сякаш дете е минало и с пръсти е свлякло снега отстрани. Но защо пък ще има червени капки по цялата кола?
Приближих се и застинах. Кръв. Кръв на предното стъкло, на покрива, една дълга ивица от радиатора към шофьорската, а сетне и задната врата. И на земята — алена локвичка под багажника. Сетне видях и кафеникавата козина, и обезобразеното тяло да се подава иззад дясната задна гума. Котакът на администраторката. Устата му разчекната, езикът провиснал над острите зъбки. Коремът — разпран, кръвта се събрала в локва. Но по-голямата част от нея — върху колата.
Отляво се чу шум от отваряне на врата. Появи се администраторката и тръгна към мен. Очите й бяха зачервени, леко подпухнали. Бе плакала.
— Обадих се в полицията — рече тя. — Отначало помислих, че сте го ударили, без да искате, но сетне видях и кръвта върху колата и разбрах, че това е невъзможно. Кой е този изверг, дето е заклал бедното невинно животно? Какви са тези хора, какви са тези жестоки, безмилостни убийци, нищо не разбирам!
И отново се разплака.
— Не зная — отвърнах глухо.