Но се досещах. Върнах се пред стаята на Луис и Ейнджъл и затропах силно по вратата. Отвори ми вторият и мълчаливо, зъзнейки, изслуша думите ми. Зад него Луис също слушаше безмълвно.
— Значи е тук някъде — рече той.
— Не е съвсем сигурно — възразих, но усещах, че е прав. Някъде отблизо ни дебнеше Стрич.
Оставих ги и тръгнах към ресторантчето. Беше осем и десет и почти всички маси се оказаха заети. Вътре бе топло, приятно ухаеше на прясно кафе и бекон, от кухнята долитаха високи гласове. За пръв път забелязах празничните украшения: Дядо Коледа — реклама на „Кока-Кола“, кадифени драперии, сребристи звезди и гирлянди. Втора Коледа без най-милите ми… Изпитах едва ли не благодарност заради Елън Коул и Били Пърдю: търсенето им заглушаваше мислите за загубените близки. Цялата енергия, която бих излял в гняв, болка, угризения и страх от наближаващата годишнина, сега се трансформираше в усилия за намирането им. Но такава благодарност е мимолетно, несигурно чувство, което минава и оставя усещане за предателство, за омерзение от самия себе си. Човек не може, а и не бива да използва чуждите страдания, за да заглушава своите собствени.
Седнах в крайното сепаре до прозореца и се загледах в минаващите хора. Келнерката дойде — поръчах само кафе. Не бях гладен — гледката на кръвта и мъртвия котак ми бе съсипала апетита. Усетих се, че внимателно разглеждам лицата на посетителите в заведението. Като че Стрич може да мутира или приеме нечия друга форма и физиономия. В отсрещното сепаре седяха двамина — видимо работници от дърводобива и здраво нагъваха от чинии, пълни с пържени яйца и шунка. Чувах ги, че говорят за Гари Шут.
От разговора им разбрах, че тукашната северна пустош е на път да претърпи радикална промяна. Европейска фирма за производство на хартия купила около сто хиляди акра гори и се готвела да ги изсече. За последен път голяма сеч по нашите места е имало през тридесетте и четиридесетте години, а оттогава дърветата са достатъчно пораснали. Компанията вече подготвяла старите пътища, строяла нови, ремонтирала мостовете, набирала работници. Готови били и мощните всъдеходни камиони с хидравлични високоповдигачи и яки зъбати челюсти, без които е немислим транспортът на трупите.
Законът за сечта бе коренно променен през последните години. Преди компаниите нанасяха сериозни екологични щети и съсипваха природата: измираше рибата в реките, животните напускаха вековните си убежища, прогонени от техниката и разрухата, почвата страдаше от ерозия. Сега законът регламентира начините за изсичане — обикновено се спазват шахматни модели на сеч, като се внимава поне петдесет на сто от гората да бъде оставена да узрее. Това отнема двадесетина до петдесет години, за да успее да се възстанови естествената среда на флората и фауната.
Така или иначе дните на голямата северна горска пустиня бяха вече преброени. Предния път бях забелязал и първите признаци на предстоящата сеч: тук-таме съборени дървета, разчистени терени за технологична дейност. На тях, в непрестанната борба в природата за светлина и слънце, незабавно бяха избуяли малинажи, елша и върбовка — любима храна за сърни и елени. Природата си знае работата. Но по тези места скоро щяха да плъпнат мъже и машини и постепенно да нарушат вековното спокойствие на девствената пустиня. Гари Шут бе просто един от най-първите. Хрумна ми, че именно той е един от пионерите, а работата му сигурно го е отвела на места, където никога преди не е стъпвал човешки крак.
Неволно отместих очи към прозореца и отвън на улицата зърнах Лорна Дженингс да излиза от зеления си нисан. Носеше закопчано до врата бяло яке, черни джинси и високи ботуши. Учуди ме откога ли е там: следите от гумите й бяха вече почти заличени от други минали коли, макар че трафикът бе съвсем мижав, а и двигателят не изглеждаше топъл. Все пак не можех да твърдя това със сигурност — бях на известно разстояние.
Тя застана на бордюра и с ръце в джобовете на якето се загледа в ресторантчето, сякаш се колебаеше дали да влезе или не. Погледът й обходи прозорците и спря на моето място. Размисли за секунда, сетне пресече улицата, влезе в заведението и се запъти към моето сепаре. В движение разкопча якето и се настани на седалката срещу мен. Отдолу носеше червено поло, което чудесно подчертаваше високите й гърди. Неколцина я огледаха с интерес и зашепнаха помежду си.
— Привличаш внимание — подхвърлих аз.
Тя се изчерви.
— Много важно. Да вървят по дяволите.
Устните й бяха дискретно начервени в бледорозово, косата й се вееше свободно, един кичур бе паднал над лявото око.