Изобщо мъжете са такива глупаци, такива егоисти… Всеки си мисли, че е по-различен, че е единствен, а онова, което изпитва, е уникално и то извинява всичките му действия. Но нещата от живота не стоят по този начин и тогава той започва да вини партньорката си, че го задържа и му пречи, сякаш без нея ще бъде по-добре и ще стане нещо повече. А желанията му растат и рано или късно се превръщат в разрушителна самоцел. Тогава вече е късно, нещата са безнадеждно загубени.
— А жените не изпитват ли подобни влечения? — попитах я аз.
— О, да. И жените могат да имат същите желания, но в повечето случаи съумяват да се въздържат. Особено в градчета като нашето. И ти си като другите мъже, Чарли Паркър. Същият, дори и нещо повече. Желаеше ме, защото бях различна, защото бях по-стара от теб и от морална гледна точка не би трябвало да ме имаш, а ти искаше. Искаше ме, защото изглеждах недостижима. Нали?
— Желаех те, защото те обичах.
Лорна се усмихна.
— Рано или късно щеше да ме оставиш. Може би не веднага, дори може би щяха да минат и години. Но със сигурност щеше да ме зарежеш. Щом една жена остарее, щом се появят бръчките, щом кожата й увехне, а и още повече — не може да има деца… край! Появи ли се първото закръглено маце с тясна поличка, започваш да си мислиш: „Аз съм още млад, животът ми с тази жена е свършен…“ И какво? Хукваш след въпросната хубавица и повече не ти виждам очите или пък се връщаш след някой и друг ден — гузен, с опашка между краката и онази работа в ръка, и нещата се повтарят и потретят, отново и отново, нали така, Чарли? Така става обикновено, така щеше да стане и с теб и мен. Само че аз не бих изтърпяла това от теб, не и от теб, Чарли. Бих умряла. Бих се самоубила.
— Тези приказки не оправдават оставането ти при него — рекох и веднага млъкнах, защото от подобен разговор можеше да последват само неприятности. — Във всеки случай всичко това е в миналото. Каквото било, било — добавих, за да загладя нещата.
Тя извърна лице, но преди това в очите й прочетох огорчението.
— Ти изневерявал ли си на съпругата ти?
— Само с бутилката.
Тя тихо се разсмя и ме погледна иззад падналата отново над очите коса.
— Не съм сигурна кое от двете е по-доброто за една жена. С бутилката май е по-зле.
Усмивката й изчезна, появи се нещо като състрадание и нежност.
— Ти още тогава беше някак изпълнен с вътрешна болка, Чарли. Дори още в онези години. Много ли си страдал оттогава насам?
— Изборът не беше мой, но имам вина за онова, което ми донесе болката.
В същия миг изпитах странно усещане — сякаш околните повече не съществуват. Двамата останахме в нещо като изпълнен със светлина оазис, а наоколо ни плъпнаха само неясни сенки. Отвъд масата започваше някакъв друг свят — свят на призрачни и неясни форми и фигури, които играеха и проблясваха като призраци на мъртви звезди.
— А какво си правил, Чарли? — рече тя и усетих ръката й нежно да докосва моята.
— Нали ти самата каза — връщал съм със същата монета, убивал съм, наранявал съм. А сега се опитвам да изкупя вината си.
Стори ми се, че наоколо мракът се сгъсти, сенките се приближиха, но те не бяха вече местните хорица, които похапваха и говореха за своите си проблеми, за битието на малкото градче. Приближаваха се фигурите на загубените и прокълнатите, а сред тях бяха и онези, които преди време бях наричал съпруга, любов, дете.
Лорна се изправи и нормалният свят се върна на място.
Околните хора и предмети отново застанаха пред очите ми, а духовете на миналото се стопиха в неведомото. Тя ме погледна отгоре, а ръката ми гореше там, където я бе докоснала.
— Е, каквото било, било, Чарли — повтори тя думите ми. — Така ли стоят нещата между нас?
Отлично разбирах, че границата между нашето общо минало и настоящето все по-силно избледнява. И двамата може би неволно отваряхме стари рани, а те отдавна би трябвало да са зарасли и потънали в забрава. Не биваше да го правим. Премълчах, а тя рязко разтвори чантата, извади пет долара и ги остави на масата. Сетне се обърна и си тръгна. Остана усещането от докосването й и бледият аромат на парфюм. Досущ обещание — дадено и все още неизпълнено.