Не можеше да не знае, че съпругът й незабавно ще научи за случилото се в ресторантчето. Че сме стояли и продължително разговаряли на една маса и че тази среща едва ли може да се нарече случайна. Тогава си казах, че тя го предизвиква. Всъщност Лорна предизвикваше не само него, но и мен. Нейде отдалеч дочух тиктакането на часовник — отмерваше оставащите до разпадането на брака им часове и минути.
Още не бе стигнала до изхода, когато вратата се разтвори и влязоха Ейнджъл и Луис. Потърсиха ме с очи и аз им кимнах. Лорна забеляза или по-скоро усети сигнала помежду ни и когато се разминаха, им се усмихна като на стари познати. Двамата седнаха срещу мен — на освободеното от нея място, — а аз се загледах през прозореца. Лорна пресече улицата, но не се качи в колата, а закрачи по улицата с дълбоко наведена глава.
Ейнджъл поръча две кафета и закуска, хвърли ми бърз поглед и засвирука с уста. Засвирука една стара песен — „Когато се обичахме“, копелето му недно.
Изчаках ги да похапнат, а междувременно им разказах за намерения предната вечер труп на земемера Шут. Обсъдихме положението и си поделихме задачите. Луис ще тръгне на обиколка около езерото и ще намери подходящо място за наблюдение на дома на Пейн, тъй като предишният съвместен опит с Ейнджъл се бе оказал безрезултатен. Преди това ще откара Ейнджъл до Грийнвил; разбрахме се от тамошната бензиностанция той да наеме стара кола и да обиколи поред Рокуд, Себумук, Питстън Фарм и Джакман, Уест Форкс и Бингам — все градчета на запад и югозапад от Музхед Лейк. Аз пък ще се заема с тези на юг и югоизток: Монсън, Абът Вилидж, Гилфорд и Довър-Фокстрот. Щяхме да показваме снимката на Елън Коул и да питаме в магазини, мотели, хотели, кафенета, ресторанти, барове и туристически агенции. Ако е уместно, да се потърси и помощ от местната полиция и най-вече от стари коренни жители, които добре познават местните хора и обстановка. Този тип люде най-често забелязват всяко необичайно нещо или непознат човек. Това бе тежка и уморителна работа, но бе необходимо да я свършим, тъй като можеше да ни донесе успех.
Забелязах, че Луис е неспокоен: очите му прекалено много играеха наоколо, спираха се по лицата на хората в ресторанта и отвън.
— Няма да ни нападне посред бял ден — рекох.
— Можел е да се опита снощи — отвърна той.
— Да, но не го направи.
— Причината е една: иска да ни предупреди, да очакваме смъртта си в постоянен страх. Това го възбужда най-вече — страхът.
Повече не говорихме за Стрич.
Преди да тръгна по моя маршрут, реших да проследя друга карта — въображаема. Да посетя местата, където би могло да са се отбили Елън и гаджето й, когато са напускали градчето. Първо спрях в един сервиз и помолих механика да ми сложи вериги на гумите. Не знаех какво ме очаква по северните пътища.
Шофирах и непрестанно поглеждах в огледалото за задно виждане. Опасявах се, че Стрич може да е тръгнал след мен. Но не забелязах нищо подозрително, пътищата бяха съвсем пусти. На около две мили извън града имаше знак за природни забележителности — красива планинска верига. Към нея водеше стръмен път и на завоите се поизмъчих. По-нататък два второстепенни пътя се отделяха на изток и на запад, но аз си останах на главното шосе, докато стигнах до широк паркинг, откъдето се откриваше прекрасна гледка над хълмиста равнина и след нея планина. На запад просветваха водите на езерото Регид Лейк, до тях се ширеше зеленото море на щатския Бакстър Стейт Парк, а планината Катадин се падаше на североизток. Всъщност паркингът бе и краят на шосето за обикновени автомобилисти. По-нататък пътищата принадлежаха на дърводобивните фирми и би било смърт за амортисьорите на обикновен автомобил да мине по тях. Тук всичко бе побеляло от снега. Природата бе студена и много красива. Сега разбрах защо жената в мотела им бе препоръчала да посетят тези места. Колко ли великолепно ще изглежда окъпаното в златото на изгрева езеро?
Върнах се към двойното разклонение. Източният път бе покрит с дълбок сняг, пък и в далечината се виждаха паднали дървета и гъсти храсти. Отстрани също имаше гъста гора с дебели черни стволове. Поех по западната отсечка, която постепенно променяше посоката си и тръгваше на северозапад, за да заобиколи неголямо езеро, може би миля дълго и половин — широко. По бреговете му растяха борове и букове с оголени клони. На западния бряг забелязах тясна пътека, която навлизаше навътре в гората. Оставих колата и тръгнах по нея. Съвсем скоро крачолите на джинсите ми се понамокриха и натежаха.