Бях се навил да го посетя като услуга на Рита — тя ми се обади и помоли за помощ. Време беше някой да разясни на Били, че бившата му съпруга няма да се върне при него, а той има моралното и юридическото задължение да й плаща въпросната издръжка. Тъкмо се бях заел да му говоря тези работи и той посегна към бухалката. После се случиха описаните вече неща.
— Обичам я, бе, човек — повтаряше той, подръпваше от цигарата и изпускаше дима през ноздри.
Приличаше на особено злонравен и инатлив бик.
— Кой ще се грижи за нея в Сан Франциско, я ми кажи, а?
Изправих се на крака, избърсах част от кръвта от бузата и пазвата. И ръкавът на сакото ми бе мокър — тъмните петна бяха доста и големи. Късмет, че сакото ми е черно. За Бога, и аз какви ги дрънкам! Ако на това му се вика късмет, човек може да си представи как ми е функционирал мозъкът.
— Били, как да живеят жената и собственото ти дете, ако не им плащаш определената от съдията издръжка? — попитах го аз. — Как да се оправя без пари? Щом я обичаш толкова, трябва да й ги дадеш!
Той ме изгледа, сетне наведе очи към краката си. Пръстите му шаваха в мръсните черни боти.
— Извинявай, че ти налетях, брато, ама… — почеса се по изринатия врат, поглади буйната коса. — Ще ме натопиш ли на ченгетата?
Ама че въпрос. И да ходя при тях, на него ли точно ще кажа? Съжалението му звучеше искрено колкото на лисица, току-що изяла кокошката. При това ако уведомя полицията, Били ще го напъхат в дранголника и пак няма да плати на Рита нищо. Но пък когато спомена ченгетата, в тона му прозвуча нещо особено и аз трябваше да се замисля, но ето на! — не се усетих. Още с пристигането си бях забелязал, че черната му фланелка е мокра от пот, а по маншетите на панталоните има засъхнала пръст. Беше превъзбуден, адреналинът просто препускаше из вените му. Тези неща трябваше да ме насочат на определени мисли, но де ти този размах на въображението. Кой би помислил да плаши човек като Били със сбиване или неплатени детски издръжки? Глупости. Като се връщам ретроспективно назад, си мисля, че може да е било и за добро: че тогава не загрях достатъчно и не си направих нужните заключения. Знам ли и аз?
— Ако си платиш сега, аз ще й занеса парите, ще забравя какво стана — рекох му кротко.
Той сви рамене.
— Нямам толкова много. Нямам дори и хиляда долара.
— Били, ти й дължиш около два бона. Струва ми се, че пак не загряваш за какво става дума.
А дали беше така? Какво притежаваше? Караше една разбита тойота с дупки по изгнилите тенекии на пода, фургонът му мяза на сметище, печели не повече от сто, сто и петдесет долара седмично. И то ако намери работа — я при секачите, я да прекара нечий боклук. Ако има две хиляди долара, отдавна да се е разкарал оттук. Били Пърдю и две хилядарки. Трябва да става дума за някой друг, защото Били едва ли някога ще спечели толкова пари накуп.
— Мога да дам пет стотака — рече той след известно мълчание и пак усетих някакъв подтекст, а в очите му имаше нови пламъчета — този път пресметливи, лукави.
— Дай ми ги тогава — рекох веднага.
Били не помръдна.
— Били, ако не платиш сега, ченгетата ще дойдат и ще те приберат, ще идеш под ключ и няма да можеш да изкараш нищо, за да платиш издръжката, а лихвите се трупат. И ако това ако не е затворен кръг, здраве му кажи!
Той помисли, сетне влезе във фургона, аз — след него. Бръкна под вехтото канапе в ъгъла и извади смачкан плик. Извърна се с гръб към мен — да не гледам — и започна да брои. Брои, брои и прибра плика. Сетне подчертано тържествено ми подаде пет по сто. Като същински магьосник, който вади нечий изчезнал часовник след особено ефектен трик. Банкнотите бяха съвсем нови, шумоляха и миришеха на прясно мастило. При това бяха с последователни номера. Ако се има предвид дебелината на въпросния плик, там май останаха доста техни братлета.
— Ти май теглиш мангизи от банкомата на „Флийт Банк“, а, Били? — рекох шеговито.
Глупости, разбира се. Дивотии някакви невероятни. Единственият начин Били да извади пари от банкомат е да го разбие с булдозер.
— Глей сега, брато, ти й кажи нещо от мен, чуваш ли? — поклати той пръст. — Кажи й, че може би там, откъдето идват тези кинти, има още, чуваш ли? Да си направи нужните заключения, значи, че може би не съм вече онзи смотаняк. Нали така ще й кажеш, а?
И се усмихна многозначително като селски мъдрец, който се мисли за единствения умник на този свят. Във всеки случай си помислих, че ако Били Пърдю знае нещо по-специално, по-добре е да не питам много-много. Така винаги е по-здравословно. Впоследствие се оказа, че пак не съм бил прав, но за това по-късно. Все пак не се въздържах: