И за Калеб Кайл.
— Чух, че си разпитвал за онова момиче, Коул — неочаквано рече Мартъл, тъкмо когато се канех да затворя.
Стреснах се. Не се бяхме виждали, откакто се бях върнал в Дарк Холоу. Той усети недоумението ми.
— Хей, човече, светът е малък, ти какво си мислиш! Тези неща се разчуват за нула време. При това ми се обадиха днес от Ню Йорк. И също питаха за нея.
— Кой ти се обади?
— Бащата — отвърна Мартъл. — Той пак е тръгнал за насам. Изглежда, здраво са се сджафкали с Ренд Дженингс и последният му се заканил — казал, ако иска да помогне на дъщеря си, да забрави пътя за Дарк Холоу. Та Коул ми позвъни с надеждата, че аз мога да му съобщя нещо, което Дженингс не желае да му каже. Вероятно се е обаждал и на областния шериф.
Въздъхнах. Познавах Уолтър, най-трудното нещо на света е да му поставиш ултиматум — все едно да заповядаш на дъжда да вали нагоре.
— Каза ли кога пристига?
— Сигурно утре. И май ще отседне при нас, а не в Дарк Холоу. Да ти се обадя ли, когато пристигне?
— Не, няма нужда — отвърнах бързо. — И така ще науча веднага.
Разказах му каквото знаех за случая и обясних, че работя по молба на майката — Лий Коул, а не на бащата. Мартъл се засмя — ясно чух смеха в мембраната.
— Чух, че си се появил и когато намерили Гари Шут. Ти, човече, наистина живееш сложно.
— Около Шут има ли нещо ново?
— Дарил завел горските на мястото, където открил трупа. Бая път са извървели, както чувам. Ще докарат колата на Шут за оглед и анализи, ама това ще стане, когато успеят да проправят пъртина в снега. Трупът е откаран в Огъста. Чух още нещо: Дженингс открил белези по трупа — изглежда, Шут са го били, преди да го убият. Ще разпитват съпругата му. Някои хора подхвърлят, че може да й е писнало от похожденията му и е намерила човек да се погрижи за него.
— Глупости — не се сдържах аз.
— Вярно — съгласи се той. — Значи ще се видим в приюта. Чао.
Когато пристигнах пред „Света Марта“, колата на Мартъл бе вече до главния вход. Самият той ме очакваше на регистрацията заедно с доктор Райли.
Докторът бе човек на средна възраст със здрави зъби, добре ушит костюм и сервилните маниери на продавач на ковчези. Дланта му бе мека и влажна. С мъка се въздържах да не си изтрия ръката в джинсите след ръкостискането. Не бе трудно да разбера защо Емили Уотс му е пуснала един-два куршума.
Райли надълго и нашироко разказа за случилото се, а сетне и за новите мерки за сигурност, които бе наредил в приюта. Те обаче не предвиждаха нищо друго, освен заключване на вратите и прибиране на всички предмети, с които може да бъде ударен един охраняващ. След доста увъртаници и обстоятелственост директорът се съгласи да удовлетвори молбата на Мартъл — да ми разреши да разпитам госпожа Шнайдер, съседка по стая на покойната Емили Уотс. Мартъл реши да ме изчака във фоайето — смяташе, че повече хора могат да изплашат възрастната жена. Още преди да тръгна по стълбите, той седна на един стол, качи крака на друг и се унесе в сън. Или поне така изглеждаше.
Госпожа Ерика Шнайдер се оказа немска еврейка, избягала в Америка заедно със съпруга си през 1938 година. Той бил бижутер, изобщо заможен човек, а и донесъл със себе си достатъчно скъпоценности, че да започне бизнес в Бангор. Според думите и живеели добре, но съпругът починал и тогава на бял свят излезли неплатените сметки, които той пък криел от нея през последните няколко години. Госпожата била принудена да продаде къщата и повечето от личните си вещи, а това я разболяло. Доста й се насъбрало за кратко време, изкарала и нервен припадък. Децата и я изпратили в приюта. Казали й, че там ще се чувства най-добре, още повече, че живеели доста далеч. Не че си правели труда да идват на посещения достатъчно често според думите й. Шнайдер прекарвала времето си пред телевизора и с книгите. При хубаво време обичала да се разхожда из градината.
Седнах срещу нея в малката й спретната стая, с грижливо оправено легло, малък дрешник със стари рокли в тъмни цветове и тоалетка с козметика, която видимо използваше всяка сутрин. Тя ми разказа всичките тези неща и неочаквано добави:
— Надявам се, че скоро ще умра. Иска ми се да се махна от това място.
Не отговорих. В края на краищата какво можеш да кажеш на такива думи? Мълчах, мълчах, накрая изтърсих:
— Госпожо Шнайдер, обещавам да запазя нашия разговор в тайна, но трябва да ми отговорите: обаждали ли сте се на човек на име Уилфърд в Портланд? Говорили сте с него за Емили Уотс, нали?