Тя премълча. За миг помислих, че ще се разплаче, защото извърна глава, а очите й се навлажниха. Тогава отново рекох:
— Госпожо Шнайдер, нуждая се от помощта ви. Убити са няколко души, изчезнало е младо момиче. Струва ми се, че тези събития са свързани по някакъв начин с госпожица Емили. Ако има нещо, което можете да ми кажете и което ще помогне за разкриването на престъпниците, моля ви, направете го! Моля ви, много ще съм ви благодарен.
Тя мълчеше, а ръцете й нервно играеха с коланчето на халата. Примигна няколко пъти и изведнъж започна:
— Да, говорих. Мислех си, че ще й помогна. Беше толкова сломена.
Сега започна да усуква колана и да го затяга, а в гласа й звучеше страх, сякаш той стягаше не кръста, а врата й.
— Защо? Защо беше сломена?
— Заварих я да плаче една вечер, може би още преди година. Прегърнах я, опитах се да я успокоя. Тя ми разказа някои неща. Първо каза, че на същата дата е рожденият ден на детето й — имала син, но се разделила с него… така се наложило, а и защото я било страх.
— От какво?
— От мъжа, бащата на детето — отвърна Шнайдер и преглътна няколко пъти.
Обърна се към прозореца и прошепна — повече на себе си, отколкото на мен:
— Каква вреда има, ако кажа истината? Какво значение имат тези неща сега? — направи пауза и продължи: — Когато била млада… баща й… Баща и бил много лош човек, господин Паркър. Биел я и я принуждавал да върши разни неща, нали ме разбирате? Секс. Дори и в по-късни години не я оставил да си иде, защото я искал при себе си.
Мълчах и кимах, а думите се нижеха една подир друга и скоро тя говореше в скоропоговорка, сякаш бързаше да свали някакъв товар от плещите си.
— После в града се появил друг мъж и той я ухажвал, накрая й станал и любовник. Тя не смеела да му каже за баща си, но един път се изпуснала за побоите. И този мъж — новият, намерил баща й в един бар и го пребил. Предупредил го повече никога да не я докосва.
Шнайдер махаше с пръст и правеше пауза след всяка дума за максимален ефект.
— Заканил се да го убие, ако нещо се случи на госпожица Емили. И тогава тя го обикнала. Но нещо с него не било наред — ей тук и тук — Шнайдер докосна челото и гърдите си. — Емили не знаела откъде е той, къде живее. Появявал се, когато си искал. Понякога изчезвал и тя не го виждала дни, дори седмици наред. Дрехите му миришели на дърво и смола, земя и мръсотия и веднъж, когато се върнал след продължително отсъствие, тя видяла засъхнала кръв по тях, а и под ноктите му. Казал й, че с камиона си неволно е ударил сърна. Сетне се изпуснал и казал, че е ходил на лов. Дребна лъжа, господин Паркър, но тя се усъмнила и започнала да се страхува от него.
По същото време започнали да изчезват момичета. На първо време — две. Веднъж, когато Емили била с него, подушила мирис на друга жена. А на врата му имало одраскано като от нокти. Тогава тя го запитала направо в очите откъде му е драскотината и той се развикал, че тя си въобразява разни неща. Сетне обяснил, че се одраскал на клон. Но Емили започнала да се съмнява и постепенно съмненията й се превърнали в сигурност: че той е отвлякъл онези девойки. Но защо? А вече била бременна от него. Отначало се страхувала да му каже, но сетне се изпуснала. Той се зарадвал — искал син. Така й казал: „Искам да е момче!“
Емили решила, че не може да си даде детето на такъв човек — така поне ми каза онази вечер. А се страхувала все повече и повече. Той все я питал кога ще ражда и настоявал да се пази, да не навреди на плода, който носи. Но то не било любов, господин Паркър, поне не в истинския смисъл на думата, а пък ако е било — ще да е била лоша, белязана любов. Емили подозирала, че той иска да вземе детето и тя никога повече няма да го види. По това време вече знаела със сигурност, че той е зъл човек. По-зъл дори и от баща й.
Една нощ, когато била с него в камиона му, до бащината й къща, се престорила, че има силни болки. Отвън, в тоалетната била скрила едно вързопче с… — Шнайдер се обърка и затърси думи: — … със, хм, нали разбирате, животински вътрешности, кръв, такива неща… Нали се досещате? Излязла, намазала се с кръв, запищяла, въобще престорила се, че е загубила плода.
Сега госпожа Шнайдер се развълнува, стана, разходи се из стаята и взе одеяло от дрешника. Наметна се с него и отново седна.
— Като му казала това, очаквала, че ще я убие. Той ревял като истински звяр, господин Паркър, като демон, див бяс, скубел й косите, удрял я и ругаел. Наричал я „боклук“, „безполезна твар“ и други такива, обвинявал я, че е убила детето. Сетне се извърнал и тръгнал нанякъде. След малко го чула, че рови в навеса с инструментите на баща й. Досетила се, че търси брадвата, и хукнала. Скрила се в гората, но той бил вещ следотърсач и я проследил. Успяла да се притаи в една яма, да спре дишането си за малко и той я отминал. Сетне изчезнал и повече не го видяла.