По-късно, може би сте чували, намериха момичетата убити, окачени на едно дърво. Емили знаела, че това е негово дело. Но той повече не се появил, а тя отишла при монахините в „Света Марта“. Вероятно им е казала от какво се страхува. Те я крили, докато родила, а после й взели детето. Оттогава тя вече не била същата. Отишла си, не зная къде е ходила, какво е правила, но много години по-късно отново се върнала. Сестрите я приютили. Когато превърнали манастира в приют, тя използвала малкото си спестени пари, за да остане в него. Тук не е скъпо, господин Паркър. Сам виждате — завърши Шнайдер и разпери ръце.
— Госпожо Шнайдер, споменавала ли е госпожица Емили името на онзи човек?
— Не зная… — започна тя.
Въздъхнах. Боже мой, тази жена загрява ли какво говоря? Погледнах я и осъзнах нетърпението си — не бях изчакал да свърши.
— Да, госпожо Шнайдер? — подхвърлих окуражително.
— Не зная фамилията… само малкото му име — продължи тя и тържествено вдигна ръка във въздуха, сякаш да призове нечий дух от ми налога — Калеб. Така го наричаше…
В главата ми едновременно забушуваха стотици мисли, нахлуха рояк спомени — същинска снежна виелица. Представях си разлюлените от вятъра тела на окачените девойки. И дядо ми — загледан в тях, изпълнен с гняв и мъка, потискащ погнусата си от нетърпимата воня на разложена плът. Какво ли е мислел в онзи миг, самият той съпруг и баща? Всъщност помня някои негови размишления. Тези млади жени никога няма да бъдат майки, никога няма да имат любовници и съпрузи, никога няма да бъдат целувани и те самите никого няма да целунат, към никого няма да се притиснат нощем, никого няма да приласкаят в омаята на горещите си тела. Колко струва един отнет човешки живот? Кой може да оцени отнетия потенциал за създаване на нов живот? Дядо никога не можа да забрави онази гледка: разкъсаните женски утроби…
Изправих се и пристъпих до прозореца. Снегът си вали все така кротко и сега градината отвън изглежда мирна и тиха, дърветата обкичени в празнично бяло. Но това е само илюзия, лъжа. Нещата си остават все същите и природните промени могат само временно да прикрият същността им. Представих си Калеб, разярен, с брадва в ръка, тичащ в мрака на гората, освирепен от смъртта на неродения си син. Убеден, че е предаден от слабото, невярно тяло на една жена, която за известно време закрилял и в чиято утроба излял семето си. И тогава убил следващите няколко млади жени, задъхан от злоба и ярост, дал пълна свобода на разрушителния демон в себе си. Окачил ги като коледни украшения на едно горско дърво, за да ги намери коренно противоположен на него човек — толкова различен, че приемал смъртта на тези човешки същества като лична загуба. Светът на Калеб ли? Свят, в който нещата мутират в своите противоположности — съзиданието в разрушение, любовта в омраза, животът в смърт.
Пет мъртви, но изчезналите са шест. Къде е последното момиче? В архивата на дядо то фигурира на цяло снопче листа: с описани до минутата действия в деня на изчезването, всъщност до самия му миг. На един от тях е прикрепена снимка на пълничка, семпла девойка на име Джудит Мънди. От онзи тип хора, които години наред трудолюбиво и с постоянство обработват тънката, не особено плодородна почва, за да създадат дом и семейство, да изкарват едната прехрана. Кой ли ще се сети днес за нея, кой ще пролее една сълза за тази отдавна изгубена и забравена Джудит? Само родителите. Само те помнят своето чедо, само те усещат липсата му, само те го зоват нощем в съня си — глас в пустиня, зов над бездънна пропаст — без отзвук, без ехо.
— Защо ли е сторил тези ужасни неща на онези момичета? — това е гласът на госпожа Шнайдер.
Чувам го нейде отдалеч и нямам отговор на въпроса и. Всъщност познавам хора — стоял съм лице в лице с такива, — които са убивали десетилетия наред безнаказано и до последния си миг не могат да дадат точен отговор защо са го вършили. С тъга се сетих и за загубата на приятеля си и колега Уолтър Коул. Уолтър — Праведния, който ми бе обърнал гръб. Уолтър, който интроспективно се вглежда в себе си и убеден в правотата на собствената си праведност, създава образа на Грешника. Последният е нещо, което се заражда като малък тумор от злост и зла воля, като първата попаднала под властта на раковите образувания клетка, която тепърва ще се разраства и разсейва из тялото на жертвата. В по-късни години Уолтър ми приличаше на математик, зает с проста задача, която постепенно сам усложнява, превръща в нови и нови абстрактни измерения, изважда я от сферата на реалното и плоскостта на нормалното й съществуване, за да й придаде планетарни мащаби — докато самият той загуби представа за първоначалния проблем.