В това се крие и сила, но и голяма слабост. В крайна сметка той не се вглеждаше достатъчно дълбоко в самия себе си; може би защото се опасяваше и там да не открие някаква следа на Злото. Отхвърляше подтика да се самоопознае така, че да може да разбира другите. Да се самоопознаеш, според мен значи да си наясно със собствения си потенциал да вършиш добро, но и зло. А Уолтър Коул никога не поиска да допусне, че самият той е в състояние да извърши нещо лошо. На каквото и да е ниво. И когато аз извърших неприемливи според него неща от морална гледна точка, като например това, че наказах хора, които бяха сторили безчет злини, Уолтър ме откъсна от себе си и постави помежду ни бариера. Той смяташе, че моите постъпки ме причисляват към категорията на грешниците, а забравяше, че самият той ме изпрати по следите на престъпниците, като отлично съзнаваше как ще постъпя, когато най-сетне ги открия. После ме лиши от приятелството си. Осъзнавам вината си, дълбоките си недостатъци и слабости: изгарящата болка, незарастващата рана, гнева, угризенията, пламенното желание за мъст. Тези фактори са ме движили и подтиквали често и аз си го признавам. Може би всеки пореден път съм убивал по нещо от себе си, отнемал съм частица от стария Чарли Паркър и най-вероятно това е цената, която съдбата ми е определила да плащам. Но фундаментално погледнато, Уолтър е добър и свестен човек, макар и да има една голяма грешка: смята се за много по-добър, отколкото е в действителност. Грешка, типична за повечето свестни хора.
— Изглежда, причината е била в майката — обади се отново госпожа Шнайдер.
Облегнах се на прозоречния перваз и нарочно премълчах — нека тя запази инициативата.
— Веднъж, когато този Калеб бил пиян, той разказал на госпожица Емили за майка си. Тя била суров човек, толкова груба и властна, че бащата избягал от нея и по-късно загинал във войната. Тя, господин Паркър, биела собственото си дете много често, биела го със сопа или с верига. Но това не било най-лошото, не… тя… нощем идвала при него и го карала да върши разни гадости. Опипвала го, възбуждала го, изнасилвала го. Сексуално се гаврела с него, господин Паркър. А после отново го мъчела — скубела му косите, теглела го за краката, ритала го навсякъде, докато започвал да кашля кръв. Връзвала го с вериги извън къщата — също като куче — гол в дъжда, снега. Той сам разказал всичко това на Емили.
— А споменавал ли е къде е ставало това?
Шнайдер не знаеше тази подробност.
— Май че е било някъде на юг от тук. Не зная, но ми се струва…
Замълчах си — този тип хора веднъж като се разговорят — доста интересни неща може да чуе човек. Иначе и дума е трудно да измъкнеш от тях.
— Медина! — изведнъж възкликна Шнайдер, а очите й пламнаха в триумф. — Изпуснал е нещо за Медина…
Записах името.
— Какво е станало с майката?
Госпожа Шнайдер се завъртя на стола, поколеба се, заекна, сетне изплю камъчето.
— Ами той… тттой я убил.
Вратата зад мен се отвори и влезе една от сестрите. Донесе чайник с кафе и две чаши, заедно с поднос курабийки. Може би доктор Райли се бе разпоредил. Шнайдер видимо се изненада, но бързо се съвзе и пое ролята на домакиня — наля ми кафе, предложи захар, мляко. Започна да настоява да си похапна от сладките, но аз отказах. Бях сигурен, че по-късно ще й дойдат много добре. Оказах се прав. Тя ме погледна въпросително още веднъж, аз поклатих глава и когато сестрата вече я нямаше, Шнайдер събра остатъка в две салфетки и ги скри на дъното на едно чекмедже. Навън вече притъмняваше, макар че още беше почти ранен следобед. Натрупаха се снежни облаци, небесата се начумериха, а Шнайдер се разприказва още повече. Само че за Емили Уотс.
— Тя не беше от онези жени, които говорят много, господин Паркър. Поздравяваше, подхвърляше дума-две за времето и край. И само онзи път ми говори за своето момче — повече никога не стана дума. Всяка друга от пансионерките, отвориш ли дума за деца, ще ти наприказва куп неща за близки, внуци и правнуци, съпрузи или съпруги. Също както и аз самата, господин Паркър… аз много говоря, нали? Нямам мярка в приказките. Но не и госпожица Емили, не.