Шнайдер не бе съвсем загубила немския си акцент, тук-таме изпускаше по някоя немска дума или израз, макар че явно се бе старала да усвои английския добре и в това отношение бе постигнала много.
Тъкмо щях да се обадя и да кажа, че всичко, което разказва, е много интересно, но тя вдигна ръка и ме спря.
— Не се опитвайте да ме придумвате, че ви е било много интересно. Недейте! Не съм младо момиче, което се нуждае от комплименти и навивки, нали?
Нещо в тона, лицето и усмивката й подсказваше, че на млади години е била хубавица и вероятно е имала множество ухажори, които са се навъртали около нея с „комплименти и навивки“. Отново замълчах, а тя продължи:
— Така че Емили за такива работи почти не говореше. В стаята й снимки нямаше, нито картини. Пет години съм тук, а тя само ще ми каже: „Гут морген, фрау Шнайдер“… ах, простете, аз пак на немски! „Какъв хубав ден, госпожо…“ и прочие. Онзи разговор бе нещо много изключително и мисля, че по-късно тя се срамуваше и съжаляваше за словоохотливостта си. Гости и посетители никога не е имала — освен тогава, когато дойде онзи младеж.
Аз за малко не подскочих и веднага се наведох към нея. Тя приближи глава към моята и заговорнически рече:
— Значи, той дойде няколко дни след като се бях обадила на господин Уилфърд — а то пък беше след като видях съобщението му във вестника. Вдигна се една тупурдия, не ти е работа — първо някой се развика на долния етаж, сетне чух шум от тичане. Беше едър младеж, с големи, обезумели очи — той притича покрай моята стая и нахлу при госпожица Емили. Уплаших се и за нея, а и за себе си, но като си взех ей онова там — тя посочи дебел бастун с глава, изваяна във формата на птица и метален шип на края, — … и след него…
— … значи, влизам аз в стаята, а госпожица Емили седи до прозореца, както аз сега, а ръцете й, ach — ей така — Шнайдер допря ръце до бузите си и отвори уста в изражение на пълен шок.
А той, значи, я гледа, гледа я едно особено и изведнъж… „Мамо, мамо?“. Ама, разбирате ли, господин Паркър, това не е… не е твърдение, а въпрос. А тя клати глава и само казва: „Не, не, не…“ — пак и пак. А момчето, младежът де, протяга ръце към нея, тя се дърпа назад, назад и още назад, докато допира гръб на стената и се свлича на пода.
Сетне чувам, че сестрите тичат към нас и викат ли, викат. Пристигнаха с онзи дебелия пазач, същия, когото госпожица Емили цапардоса през нощта, когато избяга. Избутаха ме от стаята, избутаха и младежа. Аз го гледах право в лицето, докато го изблъскваха навън, господин Паркър, и ви казвам, че той бе пребледнял като смъртник, все едно, че му отнемаха най-скъпото на света, все едно, че е видял да умира най-любимият му човек. Лицето му, ach, herr Parker, ах, прощавайте, значи, само да бяхте видели лицето му тогава. Той пак викаше: „Мамо, мамо…“, но тя не се обади.
Сетне дойде полицията и го отведе. А две сестри се върнаха, за да я питат — Емили питаха — дали е вярно онова, дето той твърдял. А тя им каза „НЕ!“ и аз я чух, както сега чувам вас. Каза още, че нямала син, нямала дете и не разбирала какви ги дрънка онзи младеж.
Да, ама същата нощ плака дълго и сърцераздирателно и аз я чувах през стената. Помислих си, че няма да се спре и ще умре. Затова влязох при нея, прегърнах я и се опитах да я успокоя, но тя повтаряше само едно нещо…
Шнайдер замълча, а ръцете й се раздрусаха силно. Стиснах пръстите й успокоително, а тя сграбчи ръката ми и дълго не я пусна. Стоеше със затворени очи, цялата разтреперана и я стискаше. За миг ми се стори, че ме взема за свое дете, за някой от онези, които рядко идват или изобщо не идват на посещение, които я бяха оставили така — на доизживяване в този северен приют, зарязана почти на произвола на съдбата. След известно време отвори очи и ме пусна. Сега се бе успокоила, ръцете й бяха стабилни.
— Госпожо Шнайдер — осмелих се аз, — какво повтаряше?
— Само едно: „Сега вече ще ме убие!“, „Сега вече ще ме убие!“… — отвърна старата жена.
— Кого е имала предвид? Младежа, който бе при нея ли?
Питах, но се досещах за отговора. А тя поклати глава и рече:
— Не, не той, а другия. Онзи, от когото винаги се е бояла — че ще я намери и довърши. И никой не е в състояние да я спаси от него… Онзи, който дойде по-късно — изведнъж добави Шнайдер. — Научил някак си и дойде…