Мълчах и изчаквах. Снежинките тихо валяха отвън, меко докосваха стъклата и се натрупваха на перваза.
— Случи се онази нощ, когато Емили избяга. Помня, защото ми беше много студено и поисках още едно одеяло. С мъка заспах, а сетне ме събуди шум. Навън бе черна непрогледна тъма без луна. Чуваше се някакъв шум — нещо като драскане. Станах от леглото — подът бе ужасно леден, краката ми изтръпнаха, ach so! Отивам до прозореца, дърпам пердето, но нищо не се вижда. Сетне пак чувам същия шум — драскане, стържене. Погледнах надолу и…
Тя видимо изживяваше онзи неистов страх отново. Той сякаш се излъчваше от нея — ужас, плътен като физическа субстанция, примитивен страх, който тресе цялото й немощно старческо тяло.
— … видях онзи мъж! Той се катереше нагоре към нашите стаи по водосточната тръба. Главата му бе извърната надолу и не можах да му видя лицето, но в мрака и без това различавах само мъжка фигура и ръцете — с тях се катереше нагоре, й ето! Стигна съседния перваз и се опита да отвори прозореца — блъскаше рамката навътре. Тогава Емили изпищя… изпищях и аз! Хукнах към долния етаж да търся дежурната сестра, а Емили отзаде ми пищеше ли, пищеше. Но когато дойдоха разбудените от виковете ми сестри, онзи човек вече го нямаше — беше изчезнал. Нямаше го и в градината, изобщо никъде…
— Какъв бе той? Висок, едър? Дребен, нисък?
— Вече ви казах, беше много тъмно. Нищо не успях да видя ясно.
— Възможно ли е да е бил онзи младеж — той се казва Били?
— Не, не, съвсем не бе той. Този ми се стори по-дребен. Другият — дето го наричате Били — бе с широки рамене — госпожа Шнайдер разпери ръце, за да ми покаже колко едър е Били. — Когато казах на сестрите, че мъж се катереше по стената, те се разсмяха и се спогледаха. Едната ми рече, че сигурно съм сънувала или още по-лошо — въобразила съм си го. Че ние, двете старици, се плашим една друга. Но това не е вярно, господин Паркър. Може би не го видях съвсем ясно — онзи човек, — но го усетих Той не бе някакъв си крадец, дошъл да вземе на две бедни старици евтините дрънкулки, не! Той искаше нещо друго, да, искаше да се докопа до госпожица Емили, да я накаже за онова, което му е сторила преди години. Как е научил къде е ли? Ами не зная… Всичко започна с идването на онзи младеж… а може би съм го предизвикала аз, след като се обадих на онзи Уилфърд. Може би аз съм виновна, а, господин Паркър? Кажете ми, моля?
— Не, госпожо Шнайдер, не сте виновна вие. Каквато и да е причината, тя е прекалено стара. Началото е някъде в отдавнашни години.
Шнайдер ме изгледа и с благодарност протегна ръка към мен, като същевременно рече:
— Много беше уплашена, господин Паркър. Толкова се страхуваше, че предпочете да умре.
След малко си тръгнах и я оставих сама в стаята — сама със спомените и угризенията си. Отвън бушуваше зимата — истински похитител на животворната дневна светлина. Като примигвахме срещу снежинките, ние с Мартъл тръгнахме към колите си. По пътя ме попита:
— Научи ли нещо, човече?
Не му отговорих веднага. Загледах се на север — към гората, към истинската пустош.
— Сам човек може ли да оцелее там? — посочих му с ръка към нея.
— Зависи от много неща — сбърчи чело Мартъл. — От дължината на престоя, дрехите, храната и екипировката…
— Тц, нямам това предвид — прекъснах го аз. — Може ли човек да свикне да живее там сам дълго време, години наред, изцяло да се приспособи към обстановката?
Мартъл ме изгледа и се замисли. Когато ми отговори, в тона му нямаше ирония или подигравка. Заговори съвсем сериозно и това още повече го издигна в очите ми.
— Не виждам защо не. Първите заселници по нашите места къде са живели? Нали именно там. Ако тръгнеш из горите, ще намериш сумати разрушени стари ферми в най-затънтени места. Не е било лесно, няма да е лесно и сега — от време на време човек ще трябва да се връща към цивилизацията. Но пък на онези хора преди два века как им е било? Значи е напълно възможно.
— И няма кой да безпокои такъв човек в пустошта, нали?
— Никой не ходи по онези места вече повече от петдесет години. Ако навлезеш достатъчно навътре в горите, няма да видиш нито горски, нито лесничей, нито който и да е от местните ловци. Ти да не смяташ, че някой се крие там?
— Да, смятам — рекох и му стиснах ръка за довиждане. — Лошото е, че, изглежда, е решил да се върне в цивилизацията, както каза и ти.