След първия час вратата се отвори и заизлизаха студенти. Почти всички носеха големи, дебели тетрадки, подвързани с метална спирала. Този тип тетрадки бе отдавнашна слабост на Рейчъл — знаех това великолепно. Търпеливо изчаках и последния студент, сетне влязох в залата. Оказа се неголяма — с огромна маса по средата, на нея седеше Рейчъл и дописваше нещо. Бе останала по тъмнозелен пуловер, а под него бяла мъжка риза. Както винаги гримът й бе пестелив и нанесен с вкус, червилото — тъмночервено.
Вдигна очи към мен въпросително с полуусмивка, която замръзна, когато ме разпозна. Затворих тихичко и седнах на най-близкия до вратата стол — срещу нея. Всъщност седнах на най-отдалеченото място.
— Здравей — рекох.
Тя извънредно грижливо събра писалките и бележките си и ги прибра в кожено куфарче, след това се изправи и посегна към висящото зад гърба й палто.
— Помолих те да не се опитваш да се срещаш с мен — рече ледено и напъха едната ръка в ръкава му.
Изправих се и бързо се приближих. Хванах палтото и го поднесох, за да може да се облече по-лесно. Едновременно почувствах две неща: някак ми бе гадно така подлизурски да й се слагам, но ме хвана и малко яд. Тя не бе единствената пострадала от сблъсъка с Пътника в Луизиана. Второто чувство бързо изгасна, защото ме заляха цял куп спомени, които буквално прелетяха през съзнанието ми като пусната на двойно по-високи обороти кинолента. На един от тези кадри се видях притиснал я нежно към себе си, а тя се тресе от истеричен плач — току-що бе застреляла човек в гробището „Метари“. Съзнанието ми върна кадъра — видях я да насочва оръжието, пръстът на спусъка да се опъва, огън да изскача от дулото. Някакъв див, неистов импулс за оцеляване ръководеше действията й онзи ужасен летен ден, когато на луизианското гробище се проля доста кръв. Първата ми мисъл в сегашния миг бе, че вероятно още с влизането ми Рейчъл се е върнала в миналото и е изпитала истински ужас — най-вече от онова, което аз символизирам — насилие и кръв, убийства и отнет човешки живот, способност да заразявам околните с падналото върху ми проклятие.
— Не се безпокой — излъгах бързо. — Тук съм по професионални причини, не по лични.
— За тях не желая дори и да чувам — тя грабна куфарчето и закрачи към вратата. — Извини ме, имам много работа.
Препречих й пътя, протегнах ръка към лакътя й, а тя ми метна лют поглед.
— Рейчъл, моля те! Имам нужда от помощ!
— Моля, искам да мина. Застанал си ми на пътя.
Нямаше как, отдръпнах се и тя отвори вратата. Вървеше с наведена глава и аз събрах сили за още няколко думи:
— Рейчъл, много те моля, изслушай ме — само за миг. Ако не заради мен, поне заради Уолтър Коул.
Тя се спря, извърна глава, но не ме погледна.
— Какво за Уолтър?
— Дъщеря му Елън е изчезнала. Без да съм стопроцентово сигурен, мисля, че има връзка с един случай, по който работя. Може да е свързано и със смъртта на студентката Фани Фо.
Рейчъл въздъхна, върна се и затвори вратата. Сетне седна на току-що освободения от мен стол. Аз пък седнах на преподавателското място. Вероятно ми се е сторило, че го правя за равновесие.
— Давам ти две минути — рече тя с леден глас.
— Моля да прочетеш едно досие и да си дадеш мнението.
— Вече не се занимавам с тези неща.
— Разбрах, че работиш по изследване на връзката между особено тежките престъпления и мозъчните разстройства, неща, които предполагат и сканиране на мозъка.
Малко спестявах от истината. Бях научил със сигурност, че научно-изследователската й работа обхваща някои по-особени мозъчни дялове. В поместена в списанието на дружеството на психолозите статия бях прочел, че Рейчъл Улф изследва една от най-специфичните области, където се генерират емоциите, с особено ударение върху породените от страдания на околните уплаха и смущения, страх и агресия. Работи и върху регистрирането на чужди емоции, включително и подсъзнателните аспекти на същия проблем, а също изследва и някои мозъчни зони, които ръководят планирането, осъзнаването на важните неща, с които се сблъсква личността. Някъде там четох и за работата й върху онази мозъчна зона, която контролира човешките импулси.
Специалистите отдавна са на мнение, че мозъкът на психопата не реагира адекватно на емоционалната ситуация, а това най-вероятно се дължи на смущения в някоя от мозъчните структури или в процесите, чрез които сигналите стигат до мозъчната кора. Рейчъл, както и множество други нейни колеги, настояват за разрешение да бъдат изследвани мозъците на осъдени престъпници. Те твърдят, че вероятно ще бъде разкрита връзка между мозъчните увреждания и психопатното криминално поведение.