— Слушай, Били, ти да не работиш още за Тони Чели, а? Я ми кажи?
Очите му си останаха все така лукави, но усмивката му изчезна.
— Не познавам никакъв Тони Чели — упорито рече той.
— Чакай да ти опресня паметта. Един висок, снажен тарикат от Бостън — сам си извади прякора — Тони Чистия. Започна с проституция, а сега играе на голямо. Цели се в най-високото. Наркотици, порно, лихварство — абе всичко, което попада под ударите на наказателния кодекс, така че шансовете му за добър гражданин са доста под нормата.
Направих кратка пауза и добавих:
— Ти работеше за него, Били. Питам те сега — още ли работиш?
Той рязко завъртя глава, сякаш да изтръска вода от буйните си коси, но избегна погледа ми.
— Да, бе, да… вярно, че съм правил туй-онуй за Тони. От време на време, знаеш как е… По-лесно, е отколкото да пренасяш боклуците на хората. Ама не съм виждал Тони отдавна. Много отдавна.
— По-добре за самия теб е да казваш истината, Били — рекох му съвсем сериозно. — Иначе ще си имаш неприятности с разни хора — хубаво да го знаеш.
Той не отвърна и аз повече не настоявах. Когато ми подаваше парите, почти си завря лицето в моето. Допрях пистолета в гърдите му, а той попита:
— Защо правиш това?
Алени огънчета пак примигваха; примигваха и угасваха в малките очички, дъхът му все така вонеше, усмивката бе изчезнала.
— Тя не може да си позволи частно ченге…
— Правя го като услуга — отвърнах тихо. — Познавам цялото й семейство.
Мисля, че той изобщо не ме чу.
— И как ще ти плати, а? — бе извърнал глава и обмисляше собствения си въпрос, когато изведнъж запита: — Чукаш я, нали?
Спокойно издържах погледа му.
— Не, не я чукам. Сега се дръпни от мен.
Били остана на място десетина секунди, смръщи лице и се отмести. Когато излизах от фургона, отвън вече бе студена декемврийска нощ. Гласът му прозвуча отново — с моите думи:
— По-добре за теб е да казваш истината.
Естествено, че парите трябваше да ме накарат да се замисля. Ама на. Нямаше начин Били Пърдю да ги е спечелил по честен начин и може би най-разумно беше да го понатисна малко. Но бях направо скапан и с огромно облекчение се разкарах от него и смрадливия му фургон.
Дядо ми, който бе полицай, докато не откри на север онова дърво със странните плодове, обичаше да разказва един виц. Всъщност то си бе повече от виц. Един тип казва на приятел, че отива да играе на север комар. Ама участниците са професионални мошеници — удивено го предупреждава приятелят. Да, бе, да, знам — казва първият, — но това е единствената игра в града.
Започнах да си спомням твърде често този виц и донякъде философия на скъп за мен покойник в дните, които последваха — когато нещата станаха неудържими. Спомних си и множество други казани от дядо ми неща, които той съвсем не вземаше за вицове, макар че доста хора да им се бяха смяли. Не бяха минали седемдесет и два часа от смъртта на Емили Уотс и мъжете при Праутс Нек и Били Пърдю се бе превърнал в нещо като единствената игра в този град. Само че тогава още не го знаех. А предположенията на дядо се оказаха точни и приеха формата на жестоко и облечено в плът насилие.
Отбих се в банката на „Оук Хил“ и изтеглих двеста долара от личната си сметка. Раната под окото се бе затворила — най-малкото вече не течеше кръв, но знаех, че ако почистя съсирената коричка, вероятно пак ще рукне. Реших да отида за помощ в кабинета на Рон Арчър на „Форест авеню“, където приемаше пациенти два пъти седмично.
— Какви си ги вършил бе, човек? — попита ме той, докато ми слагаше упойка за трите шева на раната.
Канех се да му кажа, че от упойка няма нужда, но реших да си мълча. Ще вземе да помисли, че се правя на герой. Доктор Арчър е минал шестдесетака, но все още е хубав, достолепен мъж с красиво побеляла коса и превъзходни маниери. Множество самотни жени си мечтаят да попаднат в леглото му, други търсят поводи за най-интимни и често ненужни медицински прегледи.
— Абе, влезе ми една мигла в окото, та се опитах да си я извадя рекох му аз.
— Следващия път опитай с очни капки. По-безболезнено е и по-хигиенично. И няма да си повредиш окото.