Във всеки случай Рейчъл се намръщи.
— Прекалено много знаеш за мен. Не съм сигурна дали ми харесва идеята да ме следиш какво правя и с какво се занимавам.
Сега отново ме бодна жилото на гнева. Само тя ли пострада от онзи психопат, по дяволите! Неволно потрепнах, вероятно и лицето ме е издало. Без да мисля повече, изтърсих:
— Няма нищо такова, но пък както виждам, егото ти е все така доволно силно, а и реагира напълно здравословно.
Вместо да се ядоса, тя изведнъж се усмихна, но то бе мимолетна усмивчица. Показа се и се скри като есенно слънце.
— Вероятно. Но останалата част от мен не е в такава блестяща форма. Вероятно съм белязана за цял живот, Птицо. Ходя на терапевтични процедури два пъти седмично, наложи се да се откажа от частната практика. За сведение: все още мисля за теб и все така ме плашиш… понякога.
— Искрено съжалявам.
Може би въображението ми работеше, но в онази пауза усетих нещо. В думата „понякога“ се криеше по-друг смисъл. Може би мислеше за мен и другояче?
— Зная. Разкажи ми за въпросното досие.
Незабавно започнах да говоря. Накратко описах историята на убийствата, добавих някои аспекти от казаното ми от госпожа Шнайдер, изразих собствени подозрения, предположения, съмнения.
— Но най-важното е тук — рекох и побутнах на масата към нея оваляната дядова папка. — Молбата ми е да го прегледаш и да дадеш мнение.
Тя протегна ръка, аз тласнах досието още по-силно. Рейчъл го пое, прелисти написаните на ръка бележки, пресниманите материали, индиговите копия, снимките. Една от тях бе панорамна фотография на местопрестъплението, направена навремето от полицейски експерт на брега на Литъл Уилсън.
— Боже мой! — възкликна тя шокирано и закри очи с ръка.
След малко ги отвори и в тях грееше особена светлина, може би на първо място професионално любопитство, но и още нещо — същото, което навремето ме бе привлякло в нея.
Нещо като съчувствие, състрадание, съпричастност.
— Ще ми отнеме поне един-два дни — рече тя тихо.
— Не разполагам с такова време. Трябва да ми кажеш нещо определено още тази вечер.
— Това не е възможно. Съжалявам, но за това време няма да мога дори да се ориентирам добре.
— Рейчъл, изслушай ме: никой не ми вярва. Никой не приема, че този човек наистина съществува. Дори още по-лошо — че би могъл да е жив все още, дори и да е съществувал. А той е там — в пустошта! Чуй ме, Рейчъл: аз го усещам, разбиращ ли? И трябва да се опитам да разбера какво го движи, намеренията му… дори и това да е в съвсем ограничен план. Нуждая се от нещо, за което да се хвана, за да го извадя от това досие и да го материализирам, да го оживя, да го направя реален. Ако не, поне да си създам добра представа за него. Моля те! В главата ми е пълен хаос, но зная доста неща, за още много се досещам… имам нужда от експерт, който да ме ориентира и насочи. Няма към кого другиго да се обърна, а и ти си най-добрият криминален психолог, когото познавам…
— Аз съм единственият криминален психолог, когото ти познаваш — рече тя и онази мимолетна усмивка грейна отново.
— И това е вярно.
Тя се изправи и прибра папката.
— Виж, тази нощ няма да имам нищо за теб, но нека се срещнем утре в университетската книжарница, ти я знаеш, нали? Да речем в единадесет часа. Тогава ще се опитам да ти кажа каквото мога. Устройва ли те?
— Благодаря ти — рекох.
— Няма защо — отвърна тя и си тръгна.
Когато съм в Бостън, винаги отсядам в „Нолън“ на „Джи стрийт“, в южната част на града. Тихо хотелче, закуска към цената на нощувката, стари мебели и два ресторанта съвсем наблизо. Обадих се на Луис и Ейнджъл — при тях новини нямаше.
— Видя ли се с Рейчъл? — веднага попита Ейнджъл.
— Да, говорихме.
— Е?
— Не беше много очарована, че ме вижда.
— Събуждаш в нея кофти спомени.
— Така ми било писано. Може би някой ден ще се намери жена, която като ме види, ще си спомни нещо хубаво и ще се зарадва.