А и тя била една дяволска кучка, поне според хората, които са я познавали достатъчно добре. Страняла от всички, държала момчето при себе си. А то било много умно. В училище имало само отлични бележки — четяло много, в математиката вървяло напред от класа. По едно време майката започнала да не харесва вниманието, което синът й привличал. И го спряла от училище. Заявила, че ще си го учи сама у дома.
— Мислите ли, че е имало някакви извращения? От сексуален характер?
— Чувала съм най-различни истории. Веднъж го видели да се мотае чисто гол по пътя за Кервил — целият овалян в мръсотии и свински изпражнения. Полицията го отвела у дома — при майката — завит в служебно одеяло. По онова време ще да е бил на не повече от 14–15 години. А колегите още не затворили вратата след себе си, чули стонове — тя явно го е пляскала здравата. Но за сексуални извращения чак…
Тя замълча отново. Чух бълбукане, пиеше нещо.
— Вода е — рече изведнъж Танън. — В случай, че си помислите нещо.
— Нищо няма да си помисля — рекох и се усмихнах.
— Добре, както и да е. Във всеки случай аз лично нямам информация черно на бяло за изнасилване, сексуално малтретиране и прочие. Макар че на процеса се говориха подобни неща, но я вижте на колко други дела са изнесени подобни данни. Иди ги докажи, особено след смъртта на майката… А Калеб е бил умен, определено умен, господин Паркър. Още на шестнайсет, седемнайсетгодишна възраст е бил по-схватлив и по-умен от повечето хора в нашия град.
— Значи допускате самият той да ги е изфабрикувал тези неща?
— Нищо не мога да твърдя със сигурност. Само казвам, че е бил достатъчно умен да опита да си намери смекчаващи вината обстоятелства. Вероятно помните, господин Паркър, че в онези години темата за сексуално малтретиране не бе особено актуална. Необичаен е самият факт, че някой би се хванал за нея. И затова мисля, че никога няма да научим стопроцентовата истина.
Тя замълча, след малко добави:
— И друго нещо. Освен интелигентността си Калеб притежавал и други качества: хората го помнят най-вече с лошо. Бил подъл, гадняр, дори по-лошо. И жесток. Обичал да мъчи животните, а сетне да ги убива. Закачал останките им по дърветата: катерички, зайци, дори кучета. Никога не са го хващали на местопрестъплението, но местните знаели кой стои зад тези жестокости. Изглежда, че до едно време убивал животни, а после решил да вдигне мерника и на хората. Има и още…
— Какво е то?
— Е, чакайте да ви разказвам поред. Знаем, че убил майка си и я хвърлил на свинете да я изядат. Как станало? Няколко дни след онзи инцидент, когато го намерили гол на пътя, тогавашният шериф Гарет с един заместник се отбили у тях да проверят как вървят нещата. Заварили Калеб на верандата — пиел прясно мляко от кана. Цялата кухня била в кръв — по стените, на пода дъските били подгизнали. А ножът седял на видно място. Дрехите на Бони Кайл намерили в свинарника, заедно с няколко по-големи кости. Това било останало от нея. Това и годежният й пръстен. Него пък открили сред свинските изпражнения. Мисля, че сега се намира в музея в Бандерас — изложен е заедно с други любопитни експонати като индиански стрели и препарирани двуглави агнета.
— Какво стана тогава с Калеб?
— Съдили го като пълнолетен и отишъл в затвора.
— С доживотна присъда ли?
— Не, за двайсет години. Мисля, че излезе някъде през 1963 или 1964 година.
— Бил ли е реабилитиран?
— Реабилитиран ли? Че защо? Не. Почти съм сигурна, че е превъртял още преди да убие майка си. Мислите, че после се е оправил ли? Едва ли. На някого му се видяло по-лесно да го пусне на свобода след излежаване на присъдата. Пък и не е било възможно да го задържат в затвора завинаги, макар че идеята не е лоша. Шантав или не, умен си беше. В затвора се е държал добре, имал образцово поведение. Някои хора вероятно са решили, че се е поправил. Поправил, глупости. Мене ако питате, просто се е преструвал и броил месеците.
— И се върна по тези места, така ли?
Сега шерифката се замисли. Мълча дълго време, чак ми стана неудобно.
— Онази къща, тяхната, си стоеше. Не я разрушиха, никой не я и купи — започна тежко Танън. — Спомням си, че един ден се прибра. Дойде си с рейс на „Грейхаунд“. Тогава може би съм била на десет-дванайсет години. Слезе и тръгна към къщата, а хората се споглеждаха и се отдръпваха от пътя му. Остана там… не помня, може би няколко нощи, но…
— Какво, но?