— Сърцето ми плаче за теб — рече тя иронично, но след вчерашния леден прием отношението към мен положително се бе смекчило.
А може би само така ми се струваше? Или искаше.
— Готов ли си да слушаш?
Побързах да й изредя накратко научените вчера от шерифката на Медина факти. Наблегнах на майчиното име, което Калеб бе взел. Рейчъл закима в съгласие.
— Точно така — рече тя. — Всичко съвпада.
Закуската пристигна, Рейчъл си сложи захар в кафето и разкъса опаковката на кифлата, начупи я на части и отхапа. Сетне започна:
— Веднага трябва да ти кажа, че по-голямата част от заключенията ми се основават на предположения и догадки. И всеки свестен служител на закона би ми се изсмял, но пък ти не си нито свестен, нито служител на закона и затова ще приемеш каквото ти се дава. Освен това всичко представено от теб дотук също почива най-вече на предположения, а за добра мяра си добавил малко суеверия и немалко параноя.
Тя се усмихна и поклати глава, сетне лицето и стана сериозно и тя отвори любимото си тефтерче с металната спирала. Зърнах запълнените с дребния й, красив почерк страници, тук-таме някои редове подчертани, на други места маркирани в жълто.
— Сигурна съм, че знаеш повечето от това, което ще ти кажа. Мога само да го коментирам и доизясня на някои места, може би да го подредя по малко по-различен начин.
Замълча, отпи от кафето и продължи:
— Виж, Птицо, ако този човек наистина съществува… или нека да го кажа така: ако същият човек на име Калеб Кайл е отговорен за всичките изброени тук убийства — тогава имаш работа с учебников пример на психопат садист. Дори и по-лошо от това, защото досега в литературата не съм срещала описано нищо подобно… нито пък в клиничната работа. Е, поне не в подобна комбинация. Между другото в твоето досие не фигурира убийство, извършено след 1965 година. Дори и да вземем предвид вестникарската снимка, ти не си ли се замислял за възможността този човек да не е вече сред живите? Не е ли възможно също да е арестуван отново, осъден и да се намира в затвора? И двете вероятности веднага обясняват внезапното секване на убийствата.
— Възможно е да е мъртъв — признах аз. — В такъв случай просто си губим времето и нещата изцяло се променят. Но я си помисли за миг, че онази шерифка е права и Калеб е извънредно умен и интелигентен. Тогава той никога вече няма да допусне отново да го отведат в затвора. Но това дядо го е проверявал по неговото си време — и го казва в досието. Макар че е питал за Кайл, а не за Брустър, и то едва ли е правил методични проверки.
Рейчъл сви рамене.
— Тогава налице са две други възможности: или е продължил да убива, но жертвите са регистрирани като безследно изчезнали, ако изобщо са регистрирани някъде…
— Или?
Рейчъл потупа с писалката по тефтерчето и продължи:
— Другата възможност е да е в латентен период. Известни са подобни явления, те са описани в специалната литература, от специализираните звена на ФБР, експертите на програмата за профили и консултации. Някои серийни убийци влизат в подобни периоди, наричаме ги латентни. Разказвала съм ти за това още навремето. Има няколко теории в тази връзка: най-общата е, че убиецът достига състояние, в което нуждата му да си намери жертва не е така акцентирано спешна и убийствата спират.
— Ако е бил в латентно състояние, значи нещо току-що го е извело от него — настоях аз.
Не преставах да мисля за онзи земемер, навлязъл в древните гори със задачата да подготви картографска документация за масово изсичане. С какво ли се е сблъскал там? Повтарях си и редица факти от разказа на госпожа Шнайдер; от различни публикации във вестниците; от старомодното разследване на Уилфърд — той бе от онези детективи, които тропат по вратите поред и разпитват, разлепват съобщения и чакат реакции, надяват се онова, което правят, да се разчуе и да стигне до ушите на търсената от тях личност; от вестникарската информация за ареста на Били Пърдю в „Света Марта“. Така е в живота: ако разсипеш мед, няма какво да се чудиш, че скоро върху него ще накацат осите.
— Малка ни е базата, но това са възможностите — продължи Рейчъл. — Хайде да започнем с първите убийства. Първо: важно е мястото, където са намерени труповете, макар и това може би да не е най-главното. Но фактически онзи Калеб Кайл е определил точно кога — колко скоро — да бъдат открити те, къде и от кого. По този начин е контролирал търсенето и участвал в него. Разбираш ли? Самите убийства може да не са били организирани по определена схема — това вероятно никога няма да го научим със сигурност, — но подреждането и излагането на труповете на показ определено е организирано. Убиецът е искал също да участва в някой от елементите на разкритието. Допускам той да е вървял по следите на дядо ти или тайно да го е наблюдавал отнякъде. До момента, в който той намира жертвите. Кайл е познавал района великолепно, това е повече от очевидно.