Има още нещо. Ако казаното от Шнайдер е вярно, а то на свой ред се базира на получена от Емили Уотс информация, то тогава Кайл е започнал да убива още по времето на връзката си с Уотс. Да си припомним също, че степента на разложение на намерените тела е била различна: първи са убити Джуди Гифън и Рут Дикинсън, но между тяхната смърт има цял месец. А Лорън Трълок, Луиз Мур и Сара Рейнс са ликвидирани бързо една след друга. Според протокола на съдебния лекар Трълок и Мур сигурно са убити в един и същи 24-часов отрязък, а Рейнс е загинала не повече от денонощие по-късно.
— Още едно предположение: тези момичета, с по-голяма сигурност последните три, физически са приличали на Емили Уотс. Били са слаби, високи, стройни, деликатни. Вероятно по-инертни от Емили, която, изглежда, е проявявала характер, когато се е налагало, но, общо взето, трябва да са били подобен тип. По време на полицейската си работа не си ли попадал на изнасилвания с цел отмъщение?
Кимнах. Как да не съм попадал. Отлично знаех психологията на този тип насилие.
— Скараш се с жена си или с приятелката, излезеш вбесен от дома и си изкараш яда на абсолютно невинно момиче — за това в най-общи линии говорим. Но нашият случай стеснява деянието и важи само за определена категория психически нестабилни хора. Според въпросния психопатен тип всички жени носят колективна отговорност за извършеното от един индивид. Следователно всяка жена може и би трябвало да бъде наказана или поругана за истинска или въображаема обида или престъпване на определени граници, които насилникът възприема като допустимо за една жена поведение. „Предимство“ имат онези жени, които физически наподобяват въпросния индивид.
Е, Калеб Кайл е ръководен от същия тип психопатия, но в дадения случай е стигнал много по-далече. При последните три девойки полицейският лекар не е намерил следи от сексуално насилие, но пък има нещо друго. Тук имаме пример за класическия патологичен страх от женската сексуалност и нейната територия. Виждаш, че са разкъсани срамните органи, най-вероятно със същия инструмент, с който са нанесени прободните коремни рани и с който е разпрана утробата на всяка една от жертвите. Кое е най-забележителното? В случаите на Гифън и Дикинсън прободните рани са нанесени след смъртта им, поне един месец след нея. Може би след убийството на другите три момичета или малко преди него.
— Мислиш, че той се е върнал при тях, след като е повярвал, че Емили е загубила плода?
— Точно така. Мотивацията? Наказал ги е, защото тялото на Емили Уотс го е предало чрез загубата на плода: идеята е, че няколко жени страдат за въображаемата грешка на една. Допускам още нещо: той да е наказвал по същия начин и други жени преди случилото се, може би по други причини.
Рейчъл спря да говори и отново отхапа от кифлата, отпи от кафето.
— Сега искам да ти обърна внимание на други аспекти от лекарския протокол: налице са следи от мъчения. Кайл е измъчвал всяко момиче, преди да го умъртви. Вадил е ноктите им, късал ги е, и на ръцете, и на краката, има счупени пръсти, извадени зъби, изгаряния от цигара, следи от побой с метални закачалки за дрехи. Това може да ни наведе на определени мисли, но сега няма да се спирам на тях. При последните три жертви следите от мъчение са далеч по-силно изразени. Тези девойки са страдали много, преди да умрат, Птицо.
Рейчъл ме изгледа продължително и в очите й съзрях болката: болка за онези девойки, но и за нея самата.
— Според характеристиките на дядо ти всички жертви са кротки, нежни създания от добри семейства. Повечето са били скромни и срамежливи, без сексуален опит. Изглежда, само Джуди Гифън е имала полови контакти преди убийството. Пак предположение: преди смъртта си те са го умолявали да ги освободи. Смятали са, че има надежда да ги пусне. А той е искал само едно: те да пищят и да плачат. Тук виждам връзка между агресия и реализация: техните молби са го възбуждали сексуално, а същевременно ги е мразел за това, че го умоляват, и затова ги е умъртвявал.
Очите на Рейчъл горяха с една особена светлина. Пораждаше я усилието да проникне в психологията и начините на мислене на онзи човек и това личеше дори и в нервните движения на ръцете, бързината на говора, в интелектуалното удовлетворение, което получаваше от резултата на заключенията и попаденията, неизбежно балансирано с отвращението, което изпитваше от физическите аспекти на описанията.