Погледнах я и побързах да извърна глава.
Тя изведнъж силно стисна ръката ми.
— Видях какво направи в Луизиана тогава. Ти не отиде там да търсиш Пътника. Ти отиде, за да го убиеш. И пострадаха всички, които застанаха на пътя ти към тази цел. И то лошо пострадаха. Твоят потенциал за насилие ме плаши, Птицо. Ти ме плашиш.
— Тогава не знаех какво друго да сторя. Как да постъпя…
— А сега?
Тъкмо се канех да отвърна и пръстът й полази по белега на бузата под окото. Онзи от ножа на Били Пърдю.
— Това откъде е? — тихо ме попита.
— Един човек ме убоде с нож.
— А ти какво направи?
Замълчах, сетне рекох:
— Разкарах се.
— Кой беше той?
— Били Пърдю.
Очите й се разшириха и Рейчъл замълча. Имах чувството, че онова нещо, свило се в нея и настръхнало срещу мен, постепенно се отпусна и изчезна някъде. И аз не зная къде отиде. Но я усетих друга, усещах го в допира й.
— Той е човек, дошъл на този свят без всякакъв шанс, Рейчъл. Още от началото всичко е било против него.
— Ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли честно? — откликна тя.
— Винаги съм се опитвал да бъда абсолютно честен с теб.
— Зная, но това е много важно. Искам да съм сигурна.
— Питай.
— Изпитваш ли нужда от това насилие, Птицо?
Замислих се върху въпроса й. В миналото съм бил мотивиран от жаждата за лично отмъщение. Убивал съм, наранявал съм, най-вече може би заради стореното на Сюзън, на дъщеря ми, на мен самия. Сега това желание за мъст някак бе затъпяло, увяхнало, усещах го все по-рядко, а в мен отдавна говореха угризения и в тази посока. Но смятам, че притежавам потенциала на изкуплението. От друга страна, сам аз нося отговорност за случилото се със Сюзън и Дженифър. В тази връзка мисля, че никога няма да намеря спокойствие и изкупление, но пък може да се опитам някак да си изплатя греховете — може би с дребни нещица и жестове. Да призная грешки и слабости от миналото си, като го използвам да подобря настоящето. Доколкото мога.
— Поне в миналото, да.
— А сега?
— Сега нямам такава нужда, но мисля, че ако ми се наложи, бих го използвал. Никога не бих стоял безучастно встрани да гледам как страдат невинни хора.
Внезапно Рейчъл ме целуна. По бузата. Отдръпна се, а на мен ми се стори, че в очите й съзирам предателска влага.
— Значи си все така Ангелът на отмъщението — рече тя.
— Нещо подобно — съгласих се аз.
— Е, добре тогава, Ангеле мой, сбогом — прошепна тя и си тръгна.
Закрачи към библиотеката и света на своята работа. Повече не се обърна, но главата й бе наведена ниско. Силно ме заболя, но преди да се скрие в тълпата, почувствах огромната тежест на собствените й мисли. Е, това е…
Самолетът излетя от Логън, издигна се и сви в северна посока. Въздухът бе мразовит, тежки като сърдито Божие издихание облаци висяха над града. Замислих се за обещанието на шерифката Танън: каза, че ще издири по-нови снимки на Калеб Кайл. Най-новите възможни, а това значеше с поне трийсетгодишна давност. Но и те щяха да бъдат много полезни. Извадих онази размазана снимка на Кайл от дядовото досие и се загледах в нея. Струваше ми се, че виждам череп, по който бавно се появява плът, коса, очи… Сякаш процесът на тленността може да бъде обратим. Една странна и мъглява фигура, забулена в загадки и неизвестни величини. Сянка в мрака, но сянка, която вече придобива обективни очертания. И измерения.
Познавам те, помислих си. Познавам те.
Двадесет и трета глава
Кацнахме в Бангор рано следобед, взех си колата от летищния паркинг и веднага потеглих за Дарк Холоу. Имах чувството, че трябва да отида поне на десет други места, но всяко едно сякаш ме препращаше отново и отново именно към Дарк Холоу: Калеб Кайл действа отново. До това заключение стигах по най-различни пътища и чрез най-разнообразни разсъждения. Беше убил момиче в Тексас скоро след излизането си от затвора, вероятно в акт на отмъщение към тамошните жители. Сетне бе приел майчиното име и бе потънал в мрака, за да се скрие някъде в голямата северна пустош — в гъстите и девствени северни гори.