Ако Емили Уотс бе казала истината на госпожа Шнайдер, а не виждах причина да не е така, то тя бе родила момче и го бе скрила от бащата с убеждението, че той е убиец и че иска детето за някакви си собствени нечисти цели. Логиката говореше, че въпросното дете е може би Били Пърдю, а бащата — Калеб Кайл.
Междувременно Елън Коул и приятелят й все още бяха в неизвестност, както и Уилфърд. Тони Чели се бе скрил някъде, но неговите хора сто на сто продължаваха да търсят Били. Чели нямаше избор: ако не намери Били, няма да може да възстанови парите и тогава ще бъде ликвидиран като пример за други, за да няма подобни изпълнения в бъдеще. Подозирах, че така или иначе за Чистия вече е много късно; всъщност било е късно още в мига, когато е купил онези книжа, може би дори още когато му е хрумнало да използва чужди пари, за да осигури собственото си бъдеще. Тони ще направи всичко възможно, за да открие Били Пърдю, в това бях сигурен, но насилието, с което постоянно действаше, привличаше вниманието към него самия и към по-висшестоящите в мафиотската йерархия, а последните никога няма да му простят това. Чели бе като човек в тунел, който отчаяно се стреми към единствената светлина нейде напред, без да осъзнава, че тя е опасен огън, който неизбежно ще го погълне.
В играта, където за съжаление участвах и аз, имаше още един фактор, който съвсем не бе за подценяване. Стрич. Стрич ни изчакваше, скрит нейде в мрака, готов да нанесе ненадеен удар. Сигурен бях, че и той се стреми към парите, но преди всичко гори от желание за мъст. Трябваше да отмъсти за своя партньор — такива бяха правилата в неговия свят, а и не само в неговия. Помислих за онзи мъртъв мафиот в Портландския комплекс, поруган дори в смъртта си от извратеността на Стрич. Отново изпитах същия страх, който ме бе обзел пред вратата на потъналата в мастилен мрак стая. Там бях усетил съдбовно предупреждение — влезеш ли тук, мъртъв си!
Ами онзи дъртак в гората? Налице бе вероятността той да знае нещо повече от онова, което ми каза. И още: допусках, макар и с неголяма увереност, че изпуснатото изречение за Елън и приятеля й може да се основава на дочути в градчето приказки. Но нищо не бе абсолютно сигурно в това множество от неизвестни. Затова преди да се върна в Дарк Холоу, се налагаше да се отбия на още едно място.
Онзи магазин в Ороно все още бе отворен. Надписът над вратата — „Стъки — търговия“ — бе осветен. Влязох. Вътре миришеше на стар мухъл и бе потискащо горещо. Отоплителната инсталация издухваше спарен въздух, бръмчеше и скърцаше като допотопна машинария, в чийто зъбчат търбух някой е изсипал камъни и пясък. Няколко типа в кожени рокерски якета оглеждаха рязани пушки втора ръка, а жена в рокля от времето на рокфестивала в Удсток пък се ровеше в кутия с видеокасети. На остъклени щандове бяха изложени какви ли не стоки — стари и нови часовници, златни верижки, на стената висяха ловни лъкове.
Сам не знаех какво точно търся, затова тръгнах от щанд на щанд със заинтересована физиономия. Встрани бяха подредени стари мебели, върху тях поставени почти чисто нови калъфи за автомобилни седалки. В единия ъгъл зърнах нещо интересно — нахвърляни дрехи втора употреба, предимно шлифери, мушами и два реда обувки и ботуши. Повечето бяха стари и изтъркани, но един чифт бе нов и видимо изпъкваше с елегантността си сред другите. Бяха скъпи маркови ботуши „Замбърлейн“, добре поддържани, а сега някой — вероятно собственикът на магазина — бе положил съвсем пресни грижи за тях: те светеха, току-що намазани с боя и лъснати. Взех единия ботуш и го поднесох към носа си. Миришеше на дезинфектант, но и на още нещо — май на земя и загнило, разложено. Помирисах и другия — същата лека смръдня, явно потисната с химикала за дезинфекция. Приятелят на Елън — Рики — носеше подобни ботуши. Дявол го взел: човек не среща „Замбърлейн“ ей така под път и над път, те струват доста пари. Аз пък попадам на такива прекалено често: у дома неотдавна, днес — в магазин за употребявани вещи. Взех ги и ги отнесох на тезгяха при продавача.
Той бе дребен, с плътна, черна коса и тя очевидно не бе негова. Сякаш я бе задигнал от главата на манекен от нечия витрина. На врата му изпод перуката стърчаха кичурчета от собствената му обрасла и миша на цвят коса. Чифт очила с кръгли стъкла висяха на верижка на шията му и се гушеха в рошавата му окосмена гръд. Ярката червена риза бе разкопчана почти до пъпа. И как не — в тази жега. По гърдите му забелязах стари белези от рани. Ръцете му бяха тънки, но изглеждаха достатъчно жилести. На лявата му ръка липсваха малкото пръстче и безименният пръст. Ноктите на здравите пръсти бяха грижливо подрязани.