Почисти раната с тампон и посегна към иглата. Примигнах леко.
— Браво, моето момче — потупа ме той по главата с усмивка. — Голямо, храбро момче. Ако не плачеш, ще ти дам бонбонче.
— И ти имаш едно чувство за хумор… — рекох кисело.
— Зарежи тези приказки — отвърна той и започна да шие раната. — По-добре кажи какво стана? На мен ми мяза на прободна рана — нож най-вероятно. Освен това по врата ти има синини — изглеждат като следи от нечии пръсти.
— Опитах се да попритисна Били Пърдю и не се получи — признах, макар и неохотно.
— Пърдю ли? Ох, Боже мой! Не е ли онзи ненормалник, който за малко щеше да подпали собствените си съпруга и дете?
Веждите на Арчър се извиха като черковни арки и той ме загледа с истинско удивление, а след още един шев подхвърли:
— Ти май си по-откачен и от него! Знаещ ли, като твой лекар те съветвам да избягваш подобни упражнения, защото рано или късно ще се наложи лечение, което аз не съм в състояние да предложа — рече той и посочи с ръка скромното обзавеждане на кабинета. — С такива изпълнения на врата могат да се очакват всякакви мозъчни изненади и ще видиш, моето момче, че и сенилността няма да закъснее.
Сетне огледа работата си и се усмихна доволно:
— Отлично! Съвършена бродерия. Цар съм на шев и кройки!
— Сега ще се погледна в огледалото — заканих се аз. — И ако си ми извъртял някое сърчице, ще ти запаля амбулаторията.
Лекарят внимателно зави използваните игли в старата опаковка и ги хвърли в кошчето.
— Внимавай сега какво ти казвам — кожата до няколко дни сама ще абсорбира тези шевове. Няма да ги пипаш, чуваш ли? Нали ви знам какви сте вие, немирниците. Истински деца!
Излязох, а смехът му ме последва на улицата. Добър човек беше доктор Арчър, точен.
Оставих го да си се смее и потеглих към апартамента на Рита Ферис. Намираше се недалеч от източните гробища и катедралата — голяма красива постройка на Църквата на непорочното зачатие. В тези гробища почиват онези двамата млади глупаци Бъроус и Блайд — капитани на историческите бригантини; американския „Ентърпрайз“ и британския „Боксър“, и двамата загинали в прочутата и никому ненужна морска битка край остров Монегън през войната от 1812 година. Погребали ги с пищни почести и двойно шествие по улиците на Портланд. Близо до гробовете им под мраморен паметник почива още един участник в същата битка — лейтенант първи ранг Кървин Уотърс. Той бил люто ранен и агонизирал цели две години: по време на битката бил на шестнайсет, а на погребението — вече на осемнайсет. Сам не зная защо ви разказвам тези неща, а и изобщо защо ли се сетих за тези хора по пътя към дома на Рита? Може би след срещата с Били Пърдю подсъзнателно съм си мислил за съвсем ненужно погубени млади хора.
Завих по „Локъст“, минах покрай англиканската черква „Свети Павел“ отдясно и „Свети Винсент де Пол“ — отляво, точно срещу училището на името на Кавана. Апартаментът на Ферис е в зле поддържана триетажна постройка с каменни стъпала пред главния портал. От едната страна на вратата са звънците, от другата — същият брой незаключващи се пощенски кутии.
Отвори ми чернокожа жена — портиерката, която държеше за ръката момиченце — вероятно дъщеря си. И двете ме изгледаха с подозрение. В Мейн има сравнително малко чернокожи, още от началото на деветдесетте години населението на щата е почти 90 на сто бяло. При такова съотношение човек би трябвало да внимава, така че сигурно имаха право да бъдат предпазливи.
Опитах се да се усмихна максимално предразполагащо.
— Дошъл съм при Рита Ферис. Тя ме очаква.
Очевидно усмивката не подейства, защото лицето на жената се втвърди още повече.
— Като ви очаква, защо не й позвъните? — сопна се тя и ми блъсна вратата.
Въздъхнах, позвъних. Гласът на Рита прозвуча по домофона, релето на вратата забръмча и влязох.
Поех по стълбите към втория етаж. Иззад нечия врата долитаха реплики от телевизионен сериал. Някой кихаше звучно. Потропах леко, Рита веднага отвори — държеше облечения в ританки Доналд на ръце, леко опрян на хълбок. Косата й бе прибрана в кок, носеше безформен син пуловер над сини джинси и черни сандали. По пуловера имаше следи от детска храна и слюнки. Въпреки износените мебели апартаментчето изглеждаше чисто и спретнато, усещаше се типичната бебешка миризма.
Малко зад Рита възрастна жена тъкмо поставяше на масата кашон с пелени, детски консерви и пресен зеленчук. На пода имаше пластмасова чанта с дрехи втора употреба и няколко видимо употребявани детски играчки. Веднага забелязах, че Рита държи пари в ръка. Тя долови движението на очите ми и веднага ги мушна в джоба, а лицето и леко почервеня.