Усети погледа ми върху лявата ръка и я поднесе напред. Поради споменатата липса се създаваше гротескно впечатление: сякаш е свил пръсти в подобие на пистолет — както правят децата.
— Отряза ми ги механичен трион — рече непринудено.
— Не сте внимавали — отвърнах в същия тон.
Продавачът сви рамене.
— Онази шибана шайба за малко да ми отнесе и другите пръсти. Вие работили ли сте на такъв трион?
— Не. Много държа на пръстите си. Стоят ми добре на ръката, така както са си.
Дребният се усмихна криво.
— Веселяк, а? Сега имам странното усещане, че все още са си на място. Вие вероятно никога не сте изпитвали такова чувство.
— Божа работа. Вие ли сте Стъки?
— Да, господине. Лично. Това тук е моят магазин.
Поставих ботушите пред него.
— Добра стока — незабавно рече той и взе единия в здравата си ръка. — Ще ви струват поне шейсет долара. За по-малко няма да ги дам, нали разбирате. Току-що ги чистих, лъсках и лично ги поставих ей там.
— Я ги помиришете.
— Какво? К-к-какво рекохте? — заекна той, присви очи и наведе глава странично.
— Рекох да ги помиришете.
Той ме изгледа особено, сетне нерешително поднесе ботуша към лицето си.
Ноздрите му потрепнаха също като на заек, който влиза в капана.
— На нищо не миришат.
— На дезинфектант миришат. Май че е лизол.
— А, дезинфектант… може, може. Винаги дезинфекцирам стара стока, знаете. Такива са правилата. Никой няма да иска да купува ботуши, дето смърдят.
Поднесох втория ботуш пред носа му.
— Точно за това питам. На какво миришеха, преди да ги дезинфектирате?
Но онзи не бе човек, когото можеш да уплашиш и подведеш лесно. Той се наведе към мен през тезгяха, изгледа ме право в очите и мина на ти.
— На теб нещо да ти хлопа, а?
В огледалото зад главата му зърнах мъжете с рокерските якета. Бяха извърнали глави към нас и внимателно слушаха. Заговорих по-ниско, също на ти:
— По тези ботуши е имало пръст, преди да ги купиш, нали? Освен това миришат на разложено. Като от разложена човешка плът.
Той отстъпи назад.
— Кой си ти, бе?
— Никой. Обикновен човек.
— Обикновеният човек досега да си е купил онова, което търси, и да си е заминал.
— Кой ти продаде ботушите?
Дребният се ядоса и се настрои съвсем враждебно.
— Слушай, господинчо, това изобщо не е твоя работа! Остави стоката и се махай от моя магазин! Хайде метлата казах!
Не се помръднах.
— Ти слушай, приятелче! Или ще говориш с мен, или с ченгетата, ясен ли съм? Избери си сам. Нямам намерение да ти създавам главоболия, но ако се наложи, ще го направя.
Стъки смръщи чело и се загледа в мен с омерзение. Но отлично разбираше какво е положението. Още преди да ми отговори, нечий глас от рокерската група подвикна:
— Хей, Стък, проблеми ли имаш с тоя?
Стъки вдигна две ръце над главата в знак на отрицание и пак се загледа в мен. Оказа се прагматик, който усеща кога става напечено. В неговия бизнес човек трябва да бъде само такъв, иначе… Заговори без следа от враждебност в гласа:
— Има един старик. Живее в северните райони, горските. Идва от месец на месец, носи каквото е намерил. Повечето боклуци мъкне, аз му давам по някой долар, човещина, знаеш. Понякога намира и нещо по-свястно, като този път.
— Скоро ли ги донесе?
— Да, да… всъщност вчера. Дадох му трийсетак за тези тук. Донесе и чудесна раница. Веднага я продадох. И това беше, друго нямаше.
— Той откъм посоката на Дарк Холоу ли идва?
— Да, оттам. Откъм района на Дарк Холоу.
— Как се казва?
Очите му пак се присвиха.
— Я ми кажи, по дяволите, какво си се заял с мен, а? Да не си ченге? Или частно ченге може би?
— Както ти казах, просто човек.
— Ти сипеш едни въпроси, които не са току-така за просто човек.
Усетих, че сега вече ще се заинати. Извадих документа и значката и му ги показах.
— Просто съм любопитен. Е, как му беше името?
— Барли. Джон Барли.
— Това истинското му име ли е?
— Че откъде, по дяволите, ще знам?