— Защо не продължава да убива? — сега питаше Ейнджъл.
— И това не зная. Но е възможно да е убивал, а жертвите да не са намерени.
Всъщност факт е, че в полицията разполагат с предостатъчно данни за убити и безследно изчезнали туристи в зоната на Апалачите по пътеките между Мейн и Северна Джорджия. Вероятно заблудени, загубили пътя или тръгнали да търсят по-преки пътеки и намерили смъртта си. Кой ли е дебнел самотни пътници там?
— Може да е убивал преди още да стигне до Мейн, а престъпленията да са приписвани на други или просто останали неразкрити — добавих аз. — Рейчъл също допуска той да е влязъл в латентен период, а някои неотдавнашни събития да са го извадили от него.
Ейнджъл взе единия от ботушите и дълго го разглежда.
— Всичко е възможно — измърмори той. — Особено ако тези ботуши наистина са на приятеля на Елън…
Забелязах, че видимо се натъжи. Нямаше нужда да се доизказва. И сам усещах, че ако Рики е мъртъв, то съвсем близко до ума е същото да е сполетяло и Елън.
— Някаква следа от Стрич? — попитах най-вече за да сменя темата.
Луис веднага настръхна.
— Просто го надушвам. Някъде наблизо е. Онази администраторка вдигна страхотна патърдия за закланата котка, а ченгетата решиха, че е работа на някакви си деца.
— Е, какво решаваме? — попита Ейнджъл.
— Да взема да прескоча сега до Джон Барли, а? — предложих аз.
Но Луис енергично възрази.
— Не, Птицо, в никакъв случай. Идеята ти е кофти. Вече с тъмно, а той е на своя територия — познава тези места, особено горите, много по-добре от теб. Ще ти избяга, иди после го търси. Така ще загубим единствената възможност да проследим откъде идват ботушите. Плюс това нали каза, че имал куче: то ще го предупреди, онзи ще почне да стреля, ти също. Мъртъв не ни е нужен.
Разбира се, че беше прав, но това не ми помогна да се почувствам по-добре.
— Добре, ще отида утре рано сутринта — рекох неохотно.
Всички мислехме едно и също, но никой не посмя да го каже на глас: и тримата подозирахме, че Барли може да се окаже Калеб Кайл. А аз пак се бях издънил — онзи ме заплаши с пушката и аз отстъпих.
— Хубава идея — щом се разсъмне — съгласи се Луис.
Оставих ги и се прибрах в моята стая. Първата ми работа бе да позвъня у семейство Коул. На третия сигнал слушалката вдигна Лий. В гласа й незабавно прозвуча онази позната смесица от надежда и страх, която години наред съм чувал от устите на стотици родители, приятели и роднини, очакващи някаква вест за изчезналите си близки.
— Ало, ало?
— Лий, Птицата съм.
Чух стъпките й. Вероятно преместваше телефона по-далеч от някого. Сигурно не искаше Уолтър да чуе какво ще говори с мен.
— Птицо! Намери ли я?
— Не още, Лий. В Дарк Холоу сме и търсим, но засега няма нищо.
Не споменах за ботушите на Рики. Как да й кажа? Ами ако греша? Неговите ли са или не? Освен това все още имах някаква надежда, че може би са живи и двамата с Елън. Ако й кажа, Лий ще се поболее от мъка. Ами ако е истина? Е… ще научим достатъчно бързо.
— Ти с Уолтър видя ли се?
Казах й, че не съм. Той вероятно вече бе стигнал в Грийнвил, но аз така и така не желаех да се срещам с него. Уолтър стопроцентово ще усложни положението, а пък самият аз вече с мъка удържах нервите си.
— Птицо, само да знаеш как се ядоса, като му рекох, че съм била при теб… — Лий захлипа силно. — Развика се, че щом ти се набъркаш в нещо, започва да шурти кръв и трупове колкото искаш… Моля те, Птицо, много те моля, не позволявай да й се случи нещо, моля те…
— Няма да позволя, Лий — скръцнах със зъби. — Няма. Ще ти се обаждам. Дочуване.
Затворих и хванах глава с двете ръце. Разроших си косата, разтърках слепоочията, сетне вкочанените си рамене. Уолтър е прав. В миналото много хора около мен си отидоха от този свят. Но предимно онези, които сами си бяха избрали подобна участ. Вярно е, че един човек може да насилва друг, да го манипулира, да го подмята насам-натам, но всеки сам прави важната стъпка в живота си, инициативата за това си е негова.
Зная едно: Уолтър е човек с принципи, но никога не е изпадал в положение, когато се налага да правиш компромиси, за да спасиш онези, които обичаш, или пък да отмъщаваш, когато тях вече ги няма. Сега обаче той бе някъде близо до Дарк Холоу, а ситуацията, вече достатъчно трудна и сложна, бе на път да се влоши още повече. Седях с глава между ръцете, замислен, скапан. След малко се съблякох и влязох под душа. Водата потече като мехлем по скованите ми рамене и врат и нежно загали уморените мускули.