Тъкмо се бършех и телефонът иззвъня. Беше Ейнджъл. Каза, че ме чакат да похапнем заедно. Не бях гладен, а най-различни опасения относно Елън направо замъгляваха мисловните ми процеси, но реших да изляза с тях. Отидохме до ресторантчето, но то се оказа затворено. На вратата висеше обява: имало някакво благотворително събитие в „Роудсайд бар“ — събирали пари за гимназиалния оркестър и целият град бил поканен. Ейнджъл и Луис си размениха разочаровани погледи.
— Що за град е това? — изръмжа Луис. — За да ядем, трябва да ръсим мангизи за детския им оркестър, ега ти изнудването. За една бира ще се разкарваме чак…
Той се зачете в надписа отново и възкликна:
— Щял да свири кънтри състав — „Лари Фулчър енд дъ Гемблърс“. Не е толкова лошо, значи.
— Боже мой! — развика се Ейнджъл. — Хайде стига с тази говняна музика. Ти нямаш ли си етнически предпочитания, нали си чернокож? Как може да предпочиташ кънтри пред соул, например Уилсън Пикет, Къртис Мейфийлд? Това са твоите хора, човече, а не разни кънтри чалгаджии. Ти не знаеш ли, че с такъв музикален съпровод са бесили черните ти братя, а? И не е било чак толкова отдавна, нали така, Птицо?
Премълчах.
— Ейнджъл — търпеливо възрази Луис, — никой никого не е бесил с музика на Джони Каш. Прав ли съм?
Нямаше как — върнахме се в мотела да вземем моята кола. Влязох в стаята за ключовете и когато се върнах, Луис бе нахлупил черна каубойска шапка със сребриста лента на слънца. Ейнджъл пък се бе хванал за главата и тихо псуваше.
— Оле, Луис — ухилих му се аз, — страшен си с тази шапка. Не знаех, че си падаш по такива неща — черен кънтри енд уестърн, а? Ако братята те скиват в тази светлина, дали ще одобрят, а, как мислиш?
— Чернокожите са солта и пиперът на тази велика страна, Птицо. Не забравяй това — рече Луис с достойнство и кимна към Ейнджъл. — Същевременно цели поколения от нейни строители са я градили под звуците на въпросната „говняна музика“, както я нарича нашият културен теоретик тук. Кънтрито върви редом с негърския спиричуъл и Пол Робсън, нали така. То си е блусът на белите и аз го харесвам. Както харесвам и тази шапка.
— Виж какво, Луис — рекох примирително, когато вече бяхме в колата. — Просто се надявам да не се вдига много шум около вас двамата, поне докато сме тук, нали ме разбираш?
Луис въздъхна силно.
— Птицо, аз съм единственият черен брат тук, та чак до Торонто. Няма начин да не се набивам на очи, освен ако сега внезапно не хвана проказа и ме откарат в някоя изолирана колония. Затова си трай и си карай колата.
— Да, бе, Птицо, я по-добре си карай — обади се и Ейнджъл. — Иначе този тук ще извади колтовете и ще ти разкаже играта, а може и да изпее няколко песни за прерията, за мустангерите, бизонските стада и лайната, и за…
— Ейнджъл! — изрева Луис от задната седалка. — Млъкни!
„Роудсайд бар“ се оказа голяма стара кръчма, цялата в черно дърво, в крайната западна част на градчето. Сградата бе едноетажна, продълговата, с прозорци. Отпред имаше фронтони, а фасадата бе островърха като старите американски църкви. В паркинга забелязах доста коли, извън него — още толкова. Отзад веднага започваше мрачна гора.
Още на вратата ни поискаха по пет долара куверт.
— Хайде стига бе! — изсъска Ейнджъл, но плати. — Истински разбойници, ти казвам!
Влязохме. Отвътре помещението приличаше на хамбар и бе почти толкова тъмно, колкото и навън. По стените едва мъждукаха разноцветни светлини, а барът бе осветен достатъчно, че пиячите да различават етикетите и марките на шишетата с алкохола, но нищо повече.
Огледах се. Стори ми се много по-просторно, отколкото изглеждаше отвън; таванът бе доволно висок. Барът бе затворена цилиндрична конструкция на нещо като платформа в центъра на дансинга, след него започваха радиално подредени маси, а до самите стени — по периферията — имаше сепарета. Осветен бе само барът, както вече казах, и централната част на дансинга. Извън него мракът се сгъстяваше и тук-таме с мъка различавах нечие бледо лице и неясни сенки, които като призраци витаеха наоколо.
— Мечтата на слепеца — засмя се Ейнджъл. — Менюто сигурно е на брайлово писмо.
— Доста тъмничко — съгласих се аз. — Тук ако загубиш 25 цента, докато ги намериш, инфлацията ще ги е убила.