— Да бе, като рейгъномиката в действие — подхвърли Ейнджъл.
— Не говори против Рейгън — предупреди Луис. — За бившите президенти добро или нищо. Пък и аз го харесвам добрия стар Рон.
— Ега ти дървеняка — озъби се Ейнджъл.
Луис намери свободно сепаре отдясно, близо до аварийния изход, който бе някъде по средата на стената. Отсреща, където бе импровизирана сцена, вероятно имаше още един подобен — така ги правеха навремето. Музиката кънтеше и Луис доволно потупваше с крак. „Лари Фулчър енд дъ Гемблърс“ вече действаха.
В интерес на истината шестимата музиканти си бяха достатъчно добри; самият Фулчър водеше, като редуваше мандолина с банджо и китара. Изкараха „Отстъплението на Бонапарт“, сетне две песни на Боб Уилс и тръгнаха с кавъри на „Картър Фемили“ и „Лувин Брадърс“, докато стигнаха и до самия Джони Каш. Добре бяха подбрали парчетата и свиреха чудесно с доста ентусиазъм. Луис бе впечатлен.
Поръчахме си сандвичи и пържени картофки. Донесоха ни ги в пластмасови чинийки, по чието дъно вече се бе насъбрала доста мазнина. Помирисах храната и си представих как ми се увеличават нивата на холестерина, а артериите ми се втвърдяват. Ейнджъл и Луис поръчаха бира, аз — бутилка минерална вода.
Съставът направи почивка и хората хукнаха към бара и тоалетните. Отпивах от водата и се мъчех да различа лица в тълпата. Не забелязвах Ренд Дженингс или съпругата му. Във всеки случай така май бе по-добре.
— Именно сега трябва да сме при къщата на онзи тип Пейн — рече Луис. — Защото ако Били дойде, то ще бъде точно по такова време…
— Там сега е ужасен студ, а видимостта извънредно слаба — възразих аз. — Каква ще е ползата от подобно наблюдение? Правим каквото можем, Луис.
Казах тези думи, но имах чувството, че нещата ми се изплъзват. А може би така си беше още от мига, когато взех от Били петстотинте долара, без да настоявам да разбера откъде би могъл да ги има. В същото време бях почти сигурен, че Били Пърдю рано или късно ще дойде в Дарк Холоу.
Вярно бе и друго: той винаги може да ни избяга, да се укрие някъде с помощта на Пейн и по-късно да се опита да пресече канадската граница. Но пък евентуалното му пристигане ще наруши установения ред в дома на Мийд Пейн, а аз имах високо мнение за способностите на Луис и Ейнджъл; те непременно щяха да усетят всяко непривично за рутината там нещо.
От друга страна, Били Пърдю бе по-малката ми грижа: първата бе Елън Коул. Макар и да ми се струваше, че между тях съществува връзка. Някакъв си възрастен мъж бе постоянна фигура в събитията: при пристигането на Елън и Рики, при Рита Ферис — в хотела, пред къщата й. Все повече ми се искаше да вярвам, че той е същият онзи Калеб Брустър. Дарк Холоу бе прекалено малко градче, за да има толкова много случайности.
Сякаш нарочно в същия миг в осветеното място пред бара се появи жена. Ами да! Бе Лорна Дженингс, а яркочервеният й пуловер силно изпъкваше на светлината. С нея имаше още две жени — едната бе стройна със зелена риза, а другата — малко по-възрастна и чернокоса. Втората носеше бяла блузка на рози. Май бяха без придружители, но знае ли човек? Във всеки случай Лорна не ме видя или се направи, че не ме вижда.
Гръмнаха ръкопляскания, а Фулчър с момчетата се върнаха на сцената и засвириха „Синята луна в Кентъки“. Дансингът мигом се изпълни с танцуващи двойки. Динамика, въртящи се поли, усмихнати лица, бързи движения, смях и веселие. Наоколо се насъбраха правостоящи — групички приятели с чаша бира в ръка шумно споделяха впечатления и се усмихваха един на друг, изпълнени с добри чувства и съпричастие. Над бара висеше огромен надпис, изразяващ благодарности на всички, които подкрепят гимназията на Дарк Холоу и нейния оркестър. В периферните сенки по-младите двойки се натискаха и целуваха, докато родителите им демонстрират майсторство на дансинга. Някой изду усилвателите: музиката стана прекалено висока, а танците като че по-бързи. От време на време долиташе звън на счупено стъкло, придружен с кръшен женски смях и ръкопляскания. Счупеното носи здраве! Давайте! Зърнах Лорна права до една колона; двете й приятелки до нея, заслушани в песните. В сенките покрай стените се движеха фигури — някои от тях съвсем неясни, други — просто силуети, на трети различавах лицата, макар и като в мъгла. До ушите ми достигаха фрагменти от разговори за намерения труп на Гари Шут, за предстоящата сеч и други подобни, но не това бе доминиращата тема на вечерта. Категорично преобладаваше празничното настроение. На бара мъж и жена се целуваха жадно, дори и езиците им се мяркаха под червената крушка, а ръката на жената се плъзгаше надолу по бедрото на партньора, надолу, още надолу…