— Иди с приятелките си на бара и не мърдай оттам! Чуваш ли? Ще ти обясня после.
Тя кимна, а в очите й прочетох тревога. Полуусмивката бе изчезнала — вероятно бе проследила погледа ми и също зърнала Стрич. Някои жени имат невероятна интуиция — Лорна бе от тях.
Незабавно тръгнах към централния изход. Към периферията тълпата изтъняваше и се движех по-бързо, но не достатъчно бързо. На вратата срещу мен стоеше келнерка — хубаво момиче с дълга, черна коса. Гледаше към бара и мръщеше чело в недоумение. В същия миг белезникавото теме изникна до нея — сякаш изпод земята. Бледа ръка се вкопчи в косата, до главата и светна острието. Вече виждах почти цялата картина. Тя извика и се опита да се освободи, но само падна на колене. Насочих пистолета, но все още имаше хора, побутваха ме отпред и отзад, беше опасно да стрелям.
Отляво млад мъж с яко телосложение на футболист зърна пистолета и се опита да ми го вземе. Ударих го с лакът в лицето и той залитна назад. За съжаление все още бях далеч. Нямаше да успея да спра онзи убиец. Тогава нещо черно изсвистя във въздуха и с тъп звук удари Стрич по главата отзад. Светкавично извих глава — Ейнджъл бе стъпил на стол, след рязкото движение ръката му все още бе във въздуха: бе хвърлил бирена бутилка. Видях Стрич да залита назад, по темето и лицето му имаше кръв, момичето успя да се изскубне и побягна. Но плешивият възстанови равновесието си и блъсна вратата отпред, а след миг потъна в нощта.
След само няколко секунди Луис и аз бяхме на същото място и почти едновременно стигнахме до водещите надолу стълби. Зад нас се появиха сини униформи. Ехтяха викове и писъци.
Отдясно отвън бяха подредени метални контейнери с бира, отляво — голяма зелена кофа за боклук. Отсреща бе гората, отчасти осветена от външните прожектори на кръчмата. Нещо бяло се мярна в тъмата и ние хукнахме към него.
Двадесет и пета глава
След крясъците и данданията в кръчмата тишината тук бе изумителна — сякаш някой магьосник бе изключил звука. Природата немееше под бялата си премяна. Всичко наоколо бе притихнало, безжизнено, някак глухо. Нямаше дори вятър, птиците мълчаха, само обувките ни поскърцваха в снега, той хрущеше, а под него тихо пукаха заровените съчки и клончета.
За миг затворих очи и опрян на едно дърво, се постарах да нормализирам дишането си и да свикна с обстановката. Отвсякъде се виеха клони, дърветата стърчаха от преспите, тук-таме чернееше непокрита земя. Луис вече бе успял да падне и по якето му белееше сняг.
Отзад някой отвори вратата и от кръчмата отново долетяха шум и викове. Но никой не тръгна след нас. Засега. Какво ли си мислеха онези: всъщност какво бе станало? Някой си — стъпил на бара — бе размахал пистолет, друг бе хвърлил бутилка, май че ранил трети; няколко души бяха зърнали нож — факт, който щеше да потвърди и уплашената до смърт келнерка. Щеше да мине известно време, докато ченгетата установят основните факти и организират потеря. Човек на вратата размаха фенер, но тънкият му жълт лъч скоро се изгуби, тъй като ние навлязохме в гората. Високо над нас грееше слаба луна и с мъка осветяваше пътя ни.
Луис бе доста близо до мен. Вървяхме така, че да се виждаме един друг. Вдигнах ръка, спрях, застина и той. Нищо не се чуваше. Значи Стрич или пристъпваше извънредно бавно и внимателно, или се бе спотаил в засада. В съзнанието ми отново изплава онази врата в портландския комплекс и потъналата в мрак зад нея стая. Изплува и споменът за парализиращия страх, че ако вляза там, неизбежно ще умра. Само не и този път, мили Боже! Не, този път няма да се върна…
Отляво чух нещо — тихо, тихо, зелените иглички на някоя ела се трият в нечии дрехи, а снегът леко хрущи под нечии стъпки. Сега го чух още веднъж и още веднъж, сигурен бях. Извърнах глава — Луис съсредоточено се ослушваше или така ми се стори, но изражението му говореше, че и той е доловил нещо. Ето! Още една стъпка, сетне още една — онзи се отдалечаваше.
— Да не сме го изпреварили? — пошепнах на Луис.
— Едва ли. Моля се някой да е тръгнал след нас.
— Тц. Няма фенер и е сам.
Но имаше нещо доста странно и тревожно. Стъпките бяха прекалено непредпазливи, сякаш нарочно — че да ги чуем. Като че онзи, който и да бе той или тя, искаше да разберем, че е някъде там — недалеч от нас.
Преглътнах. Луис се приближи и застана зад ствола на близкия бор. Издиша, от устата му излезе бяло облаче, то за миг замъгли чертите му. Погледна ме и рече: