Това бе последният миг на Стрич и преди още той да бе изтекъл, ние с Луис вече зорко оглеждахме дърветата по периферията на поляната, взирахме се в мрака зад тях. Безуспешно. Но знаехме: някъде там, невидим за нас, някой ни наблюдава, изпълнен с удовлетворение и доволен от извършеното, може би радостен, че вижда и нас.
Двадесет и шеста глава
Седях в стаичката клетка на Ренд Дженингс в полицейския участък на Дарк Холоу и наблюдавах валящия отвън сняг. Бе ранна утрин, още не се бе съвсем съмнало. Дженингс седеше срещу мен, опрял глава на ръце, и ме гледаше сурово. Погледнах го и аз — стори ми се напълнял още повече, под брадичката му се бе насъбрала доста лой. Зад мен стоеше Реслър, а отвън шетаха униформените — повечето от тях бяха временни служители и сега бяха събрани предвид случая. Мотаеха се напред-назад и се блъскаха един в друг като мравки с объркана сигнална система.
— Казвай кой беше — тежко рече Дженингс.
— Вече ти казах.
— Кажи пак!
— Наричат го Стрич. Наемник, работи по поръчка — убийства, мъчения, каквото кажеш.
— И защо ще напада някаква си келнерка от Дарк Холоу, Мейн, а?
— Не зная.
Това си беше лъжа, но кажех ли му, че се е опитвал да отмъсти за смъртта на партньора си, Дженингс щеше започне да разпитва кой е партньорът, кога е убит и каква роля имам аз в цялата работа. Дори и една малка част от истината да му кажех, незабавно отивах в някоя тукашна килия.
— Питай го за чернилката — подсказа Реслър.
Неволно настръхнах, мускулите на врата и гърба ми се стегнаха. А онзи зад мен добави ехидно:
— Ти май имаш проблем, а, баровец? Не търпиш думи като чернилка или негро, сигурно защото онзи ти е приятел, а?
Дълбоко поех дъх и успях да потисна гнева си.
— Не зная за кого говориш. Ама ще ми е интересно да те чуя с тези приказки в Харлем, не тук.
Дженингс се раздвижи и насочи дебел пръст право в мен.
— Слушай, Паркър, най-официално ти казвам, че пак лъжеш. Имам няколко свидетели, които ще се закълнат, че през онази врата с теб е излязъл един цветен; в мотела, където си ти, е отседнал същият цветен заедно с някакво мършаво бяло копеле. Същия ден, когато си пристигнал и ти. Същият цветен е платил за стаята в брой и се е нанесъл в нея заедно с онзи бял. Този пък — белият — е метнал бутилка по човека, когото ти наричаш Стрич…
Сега вече не се удържа и започна да крещи:
— Същото шибано негро, което сега го няма в мотела, защото се е изнесъл заедно с приятелчето си! Чуваш ли ме, Паркър?
Знаех къде са отишли Ейнджъл и Луис. В мотел на име „Индия Хил“ на магистрала 6 току извън Грийнвил. Там стаята е взел Ейнджъл, а Луис се е промъкнал тихомълком. Бяхме уговорили подобен вариант в случай, че има някакъв проблем. Наблизо има „Макдоналдс“, където могат да се хранят и да изчакат аз да се обадя.
— Вече ти казах, че не зная за какви хора говориш. Когато открих Стрич, бях сам. Може би някой ме е следял с надежда чрез мен да се добере до него, но и да е имало такъв човек, аз не съм го забелязал. Прекалено бях зает със Стрич.
— Пак дрънкаш глупости, Паркър. Към онази поляна с трупа водят три, може би четири отделни чифта следи. Сега пак ще те питам: защо онзи тип ще напада келнерка в моя град, а?
— Не зная — излъгах отново.
И двамата ме гледаха с кървясали, гневни очи.
— Не повтаряй тази лъжа! Ти си вървял след онзи. Следил си го още преди да нападне момичето. Ако може изобщо да се приеме, че е искал да нападне именно Карлийн Симънс.
Изведнъж Дженингс се замисли. Не харесвах този човек. Никога не съм го харесвал, особено пък след побоя в онази тоалетна. Сега обаче за пръв път ми се стори, че не е толкова тъп, колкото си мислех.
Отиде до прозореца и се загледа навън. След малко рече, без да се обръща:
— Сержант! Би ли ме извинил за малко?
Реслър прочисти гърло и закрачи към вратата. Излезе и я затвори тихо след себе си.
Тогава Дженингс се обърна към мен и замачка ръка в ръка. Кокалчетата на едрите ръчища силно запукаха.
— Ако сега ти друсна един и те започна, никой зад ей тази врата изобщо няма да се опита да ме спре. Никой няма да се намеси да те отървава, та дори и да иска…
Гласът му звучеше спокоен, равен, но очите му горяха.