— Защо не се пробваш, Ренд? Сетне ще се молиш някой наистина да дойде, но за да отърве теб.
Той седна на бюрото и ме измери с очи. Ръцете му бяха свити в юмруци, жилите на врата му играеха.
— Донесоха ми, че пак си се навъртал около жена ми тук.
Сега не гледаше в мен, цялото му внимание бе съсредоточено върху огромните, свити в юмруци ръце. Сякаш бяха много интересна гледка. И аз се загледах в тях. Сториха ми се прекалено стари за възрастта на Дженингс. Остарели, уморени ръце, както и самият им притежател. Трудно е да живееш с някого, който не те обича, и то без никакви перспективи за подобряване на положението. Човек се съсипва, било мъж или жена.
Не отвърнах на последните думи, но усещах какво си мисли. Нещата понякога се подреждат по много странен начин. Наречете го съдба, карма или орис, Божия воля, както поискате. Може и лош късмет, ако човек е решил на всяка цена да задържи проваления си брак в замразено състояние, както правят онези глупаци, които замразяват телата си след смъртта. И плащат щури пари с наивната надежда някой ден медицинската наука да напредне дотам, че някой да ги съживи. Сякаш бъдещият свят ще се нуждае от стари трупове. И бракът на Дженингс е нещо подобно; нещо, което той държи на честна дума в заледено състояние, в несъществуващ свят, с надеждата, че някое чудо ще го върне към живота. И тогава пристигам аз в ролята на априлска температура и ледената му постройка започва да се разпада и топи. Но аз нямах какво да предложа на съпругата му, поне не бях готов да дам нещо от себе си. Не знаех какво толкова вижда тя в мен. Може би не толкова в мен самия, колкото в онова, което представлявах — млад любовник от миналото, загубени възможности, пропуснати пътища, пропилени шансове.
— Не чуваш ли какво ти говоря?
— Чувам.
— Вярно ли е?
Чак го съжалих.
— Не съм дошъл тук, за да отнемам някого от другиго, ако това намекваш. Ако реши да те напусне, тя ще го направи по свои, собствени причини, а не защото някакъв си мъж от миналото й изведнъж решава да я отвлече против волята й. Разбираш ли ме? Ти си имаш проблем със съпругата, оправяй си се сам. Аз да не съм ти бюро „Съвети за брака“?
Дженингс настръхна, целият се накокошини, юмруците му изпращяха, готови да се пръснат в нечие лице.
— Ей, момченце, мери си думите! Защото…
Станах и прекрачих разстоянието, което ни делеше в тясната стаичка. Застанах на два сантиметра от него, лице в лице с разкривената му физиономия. Сега и да искаше да ме удари, нямаше да има място за замах. Заговорих тихо и отчетливо:
— Нищо няма да направиш. Само се опитай и ще те помета. Що се касае до Лорна, най-добре е никога вече да не говорим за нея, защото, щеш не щеш, ще се получи много грозно и някой ще пострада. Преди години аз бях на онзи напикан под и ти ме риташе, а твоето приятелче държеше вратата. Но оттогава е минало много време, убивал съм хора и ако ми застанеш на пътя, ще си заминеш и ти. Разбираш ли ме? Сега ако имаш други въпроси, господин полицейски началник, или ако ще предявяваш някакво обвинение, знаеш къде да ме намериш.
Излязох спокойно, прибрах си пистолета от дежурния и напуснах участъка. Гърбът ме болеше, чувствах се смазан и мръсен, обувките ми бяха мокри, чорапите също. Замислих се за Стрич: нанизан като пеперуда на дървото, извит в смъртоносен гърч, застанал на пръсти в напразен опит да надвие смъртта. Помислих и друго: каква ли сила трябва да го е набила на онзи клон? Стрич бе масивен и здрав човек със сравнително нисък център на тежестта. Трудно се поместват подобни хора. Яката на връхната дреха бе скъсана — там, където убиецът го е сграбил, като е използвал собствената си тежест в противовес на неговата, за да събере нужната мощ и да го надене на острието. Значи имаме работа с извънредно бърз и силен физически човек. Някой, който в лицето на Стрич е виждал заплаха…
Или в нечие друго лице.
Студен вятър метеше главната улица на Дарк Холоу и пръскаше сняг по мустанга. Наближавах мотела. Паркирах, запътих се към стаята и вкарах ключа в ключалката. Завъртях, но някой беше вече отключил. Отскочих назад, измъкнах пистолета и влязох внимателно.
На леглото ми със свити крака и допрени до брадичката колене седеше Лорна Дженингс. Обувките й лежаха изути на пода. Настолната лампа встрани бе запалена, работеше и телевизорът. Водещият говореше нещо, но звукът бе намален почти докрай.
Погледна ме и ми се стори, че в очите й виждам нещо като любов, но и омраза и отчаяние. Какво ли си мислеше? Може би светът, който си бе създала в това затънтено място, вече се разпадаше. Рухваше всичко, което е потискало старите чувства и поддържало немощното сърце на проваления брак. Лорна поклати глава и очите й се навлажниха. Сетне се извърна към прозореца, откъдето вече проникваше първата светлина на новия ден.