Жената отзад, може би на около шестдесет години, ме изгледа любопитно и враждебно или на мен така ми се стори. Сребристата й коса беше къдрена на апарат, очите й — големи и кафяви — не се отделяха от мен. Облечена бе в дълго вълнено палто, което изглеждаше скъпо. Под него забелязах копринена блуза и видимо правени по поръчка памучни панталони. На ушите й дискретно висяха елегантни златни обеци, на китките и на врата също имаше бижута.
Рита затвори вратата и се обърна към нея.
— Това е господин Паркър — каза тя. — Помолих го да говори с Били от мое име.
Сетне остави Доналд на пода и стеснително извърна глава към възрастната жена. Чудеше се какво да направи с ръцете си и ги пъхна в задните джобове на джинсите. В тази интересна поза кимна към мен, сетне към другата си гостенка и рече:
— Господин Паркър, това е Шерил Дансинг. Тя ми е приятелка.
Протегнах ръка към Лансинг.
— Приятно ми е да се запознаем.
След известно колебание тя си подаде ръката и се здрависахме. За жена имаше учудващо силни пръсти.
— И на мен също — отвърна тя.
Рита въздъхна и се опита да започне разговор:
— Шерил много ни помага. Редовно носи храна, дрехи и… какво ли не. Чудя се как бихме се оправяли без нея.
Сега, изглежда, на Лансинг й стана неловко, защото предупредително вдигна ръка и рече:
— Хайде, хайде сега…
После прегърна Рита, целуна я по бузата, а на хваналия се за крачола на майка си Доналд разроши косицата. Направи стъпка към вратата и добави:
— Ще ти се обадя пак до седмица, най-много две.
Рита видимо се безпокоеше от нещо, може би й се стори, че не е достатъчно учтива към гостенката и попита:
— Няма ли да поостанеш малко?
Шерил Лансинг хвърли кратък поглед към мен и се усмихна.
— О, не, не и тази вечер. Трябва да свърша още цял куп неща, а съм и сигурна, че вие с господин Паркър имате за какво да говорите.
Кимна ми и излезе. Загледах се в гърба й, докато тръгна надолу по стълбите. Може и да е от „Социални грижи“ или пък от благотворителното дружество на името на свети Винсент де Пол. То има административна сграда до църквата отсреща. Рита, изглежда, интуитивно усети за какво си мисля.
— Приятелка ми е, истинска — обади се тихо. — Познаваше Били, знаеше го що за стока е, знае го и сега. Непрекъснато се грижи за нас и всячески се старае да помага.
Заключи вратата и чак сега ме изгледа продължително в лицето.
— Били ли ви направи това?
— Е, имахме известни разногласия — рекох небрежно.
— Ужасно съжалявам. Изобщо не помислих, че може да се опита да…
По лицето и се изписа искрено съчувствие и неудобство. Сега изглеждаше много хубава въпреки тъмните сенки под очите и фините бръчици, които тревогите вече дълбаеха около устата й, досущ наченки на пукнатини по красиво излят стар гипс.
Покани ме да седна, тя самата се настани на една възглавница и взе Доналд на коляно. Той бе доста едро дете, с големи сини очи и изражение на постоянно любопитство. Усмихна ми се, поклати пръст и погледна майка си. Тя също се усмихна и той се засмя, сетне изхълца.
— Да ви почерпя едно кафе? Нямам бира, за съжаление, иначе бих ви предложила.
— Благодаря, аз изобщо не пия. Отбих се да ви дам това.
Подадох седемстотинте долара — заедно е онези двеста, които изтеглих от моята сметка. Тя видимо се изненада, а Доналд се опита да вземе една банкнота и да я налапа.
— Да, да — сопна му се мило тя и издърпа парите от малките пръстчета. — Ти и така ми струваш доста за гледане.
Сетне отдели две по петдесет и ми ги подаде.
— Моля ви, вземете ги — каза тихо. — Заради това, което се е случило. Моля ви.
Притиснах парите в дланта на Рита и свих пръстите й отгоре, като внимателно отблъснах ръката.
— Не ми трябват. Нали вече обясних — правя го като услуга, заради старото познанство. Говорих с Били. Стори ми се, че сега има малко събрани пари и ще си изпълнява задълженията. Ако не го направи, е, тогава вече ще трябва да се обърнете към ченгетата.
Тя кимна.
— Той не е лош човек, господин Паркър. Много е объркан, изглежда, вътре в него нещо постоянно ври и кипи, но обича Дони повече от всичко друго на света. Струва ми се, че е готов да направи какво ли не, само да не го отвеждам оттук.