— Кой беше онзи човек?
— Името му е Стрич.
Ръцете й трепереха, а пръстите си играеха с венчалния пръстен. Въртяха го, изваждаха го и пак го вкарваха. Накрая го извади, за да го задържи между палеца и показалеца. Не ми хареса тази символика. Миришеше ми на беля.
— Канеше се да ме убие, нали?
Гласът й бе външно спокоен, но и леко потрепваше.
— Да.
— Защо? Той не ме познава, аз никога не съм го виждала. Какво съм му направила?
Допря буза до коленете си и застина в изчакване на отговора. Сега потекоха и сълзите.
— Искаше да те убие, защото е смятал, че значиш нещо за мен, и по този начин ще ме нарани. Търси отмъщение, намира го в твое лице.
— Аз знача ли нещо за теб? — пошепна тя през сълзи.
— Обичал съм те преди време — отвърнах просто.
— А сега?
— Храня достатъчно добри чувства, че да не мога да позволя да ти посегнат.
Лорна поклати глава и допря длани до бузите си. Сега направо зарида.
— Ти уби ли го?…
— Не. Някой ме изпревари.
— Но щеше да го убиеш, нали?
— Да.
Устата й се изкриви в гримаса на болка и отчаяние, сълзите течаха по бузите и капеха по чаршафа. Взех салфетка от кутията на шкафчето и й я подадох. Сетне седнах на леглото до нея.
— Боже мой, мили Боже, защо ли трябваше да идваш тук? — изплака Лорна.
Тялото и се затресе в ридания. Те сякаш извираха нейде дълбоко в нея и й пречеха да говори.
— … времето минаваше и понякога седмици наред успявах да не мисля за теб. Когато научих, че си се оженил, нещо вътре в мен сякаш пламна. Страдах, но се надявах, че този пламък ще помогне, ще прегори раната и ще я затвори веднъж завинаги. И така стана, Птицо, наистина така стана… а сега…
Протегнах ръка, погалих я по рамото, но тя се отдръпна.
— Не, недей.
Не я послушах, стъпих на леглото и клекнах до нея, сетне я прегърнах. Тя започна да се бори, после ме плясна по лицето, по ръцете, по тялото — където завари. Изведнъж се притисна към мен и съпротивлението й спря. Допря буза до моята, прегърна ме и от стиснатите й зъби се изтръгна странен звук — нещо средно между вопъл и вой. Ръцете ми се плъзнаха по гърба й, закачиха изпъкналата закопчалка на сутиена под пуловера, по-надолу и по-надолу до джинсите, където напипаха ивица гола кожа и ръба на бикините.
Тя отлепи бузата си от моята и потърси устните ми. Почувствах възбуда. Ръцете ми трепереха не само от близостта й, а и от закъснялата реакция след препускането в гората по дирите на Стрич и гледката на поляната. Колко лесно би било… можех да се възползвам от мига, да пресъздам, макар и мимолетно, онези красиви спомени от младостта.
Целунах я леко по слепоочието и станах.
— Съжалявам — рекох и тръгнах към прозореца.
Чух я да отваря вратата на банята, сетне и звука на течаща вода. За кратка частица се бях превърнал в онзи наивен младеж отпреди толкова години, изгарящ от желание да притежава нещо, върху което няма никакво право. Но този младеж вече не съществуваше, а с него си бяха отишли и изгарящите чувства към Лорна. Отвън снегът валеше и се натрупваше като пластове във времето; те сякаш зариваха под себе си миналото с красивата белота на неизразени, неизползвани възможности.
Вратата на банята се отвори. Извърнах се и тя застана гола пред мен.
Дълго я гледах, преди да кажа нещо.
— Мисля, че си забравила нещо в банята — рекох колкото се може по-непринудено и не помръднах от място.
— Не ме ли искаш? — прошепна тя.
— Не мога, Лорна. Дори и да поискам, то няма да бъде истинско и не съм сигурен, че мога да се справя с последиците.
— Лъжеш — не е това причината — наведе глава тя и сълзите отново потекоха по бузите й. — Вече съм стара… не съм същата, каквато ме помниш, нали?
Имаше известна истина в думите й. Не беше онази Лорна, която обичах преди години. Леки гънки се бяха образували по бедрата и ханша й, а и малко коремче. Гърдите й не бяха предишните — твърди и предизвикателно стърчащи напред, плътта по ръцете й не бе така стегната. По краката тук-таме личаха и вените — разширени от възрастта. По лицето се виеха фини бръчки, особено около устата и очите.