Годините наистина я бяха променили, но тя си беше все така хубава. Дори ми се струваше, че възрастта бе придала на женствеността й някакво зряло излъчване, която я правеше още по-сексапилна от преди. Крехката красота на младостта бе отстъпила пред тежките северни зими и брачните несгоди, но пък се бе превърнала в друг вид хубост, зад която се криеше сила. А тази сила създаваше достойнство и спокойствие. Гледахме се право в очите и мисля, че тя прочете мислите ми. Аз пък усетих, че вътрешно тя не се е променила; в сърцето си Лорна бе същата жена, която бях обичал и към която все още бях привързан.
— Ти си все така хубава — казах на глас.
Тя ме наблюдаваше внимателно и сега отново усетих съмнението в нея: дали не се опитвам да я измамя и отпратя с евтини, любезни лъжи? Продължихме да се гледаме така още известно време и тя разбра, че казвам истината. Сетне затвори очи. Стори ми се, че тя потрепна в себе си, но не можех да бъда сигурен дали е болка или удоволствие.
Изведнъж покри лице с ръце и възкликна:
— Получи се ужасно неудобно.
— И за мен — отвърнах тихо.
Тя се извърна рязко и влезе в банята. Когато излезе, тръгна право към вратата. Настигнах я преди да е докоснала дръжката и я хванах за лакътя. Тя се обърна, сложи ръце на раменете ми и рече:
— Не зная, Птицо… просто не знам какво да кажа.
Сетне отвори и се плъзна навън в сутрешната светлина.
Поспах малко, взех душ и се облякох. Погледнах календара на ръчния часовник и остра болка ме преряза през стомаха. Свих се на кълбо, свлякох се на пода и заплаках тихо, като дете, притиснал ръце към гърдите, разтърсван от продължаващите пристъпи на истинска агония. Бях загубил представа за времето — заради тази дяволска гонитба по следите на Калеб Кайл, срещата с Рейчъл и смъртта на Стрич.
Датата бе 11 декември. Само един ден ми оставаше до годишнината.
Чак в три часа следобед успях да се съвзема и да стигна до ресторантчето, за да похапна нещо и да пия едно кафе. Непрекъснато мислех за най-милите ми същества и за онзи изгарящ ме гняв, който бях насочил против целия свят. Заради това, че бе допуснал смъртта да ми отнеме съпругата и дъщерята. И отново, и отново се питах дали дълбоко срасналите с мен болка и мъка ще ми позволят да започна отново и да протегна ръце към нов живот.
Но Рейчъл ми бе нужна. Исках я с цялото си същество и силата на това желание ме стъписваше. Почувствал го бях особено силно, когато се разделяхме на площада пред Харвард, когато слушах гласа й и наблюдавах движенията на ръцете й. Колко пъти бяхме правили любов, преди да се разделим? Два пъти ли? Май че да. И въпреки всичко в нея бях намерил невероятно спокойствие — мир и упование, които ми бяха отказвани прекалено дълго време.
Питах се дали няма да й се случи нещо, а и на мен, ако нашата връзка се развие. Дали няма да й навлека нещастие? Нали всъщност бях нещо като лунатик, преследван от призрака на покойната си съпруга. Бях я оплаквал дълго, още я оплаквах и страдах за нея. Изпитвах угризения заради влечението си към Рейчъл. Не беше ли предателство спрямо паметта на Сюзън да желая да започна нов живот? Беше ли, или не беше? Прекалено много чувства бушуваха в мен и в съзнанието ми през последните 12 месеца, прекалено много мисли, спомени за действия в името на мъстта и опити за разплата. Чувствах се като изстискан и празен; бях жестоко измъчван от образи, които изскачаха неканени в сънищата ми, стенеха в миговете ми на пробуждане, бъркаха реалното с нереалното. В кръчмата бях зърнал Доналд Пърдю. Съвсем ясно, абсолютно, кристално и реално. Също както бях видял голата Лорна пред мен, агонизиращия Стрич на клона.
Исках и трябваше да започна отново, но не знаех как. Усещах обаче, че бавно, но сигурно и непрекъснато се приближавам към ръба на пропастта. Трябваше да се спра и да се хвана за нещо, преди да съм се сринал в нея.
Излязох от ресторанта и хванах пътя за Грийнвил. Познатият ми мъркюри бе паркиран под короните на две дървета на гърба на мотела. Така не се виждаше от пътя. По моя преценка Ренд не би тръгнал да издирва Ейнджъл и Луис, поне не и докато разполага с мен. Но пък нямаше никаква вреда в това да се вземат нужните мерки. Вратата на номер шести се открехна, надникна Ейнджъл и ми махна с ръка.
— Я гледай, Казанова пристигна — ухилен рече той.
Луис лежеше по гръб на едното легло и четеше новия брой на „Таймс“.