Съвсем притъмня, когато застанах в подножието на хълма пред къщата. Единият й прозорец светеше. Идвах от запад, нарочно вървях срещу вятъра, а и от обратната страна на импровизираната кучешка колиба в прогнилата кола. Вече бях на самия ъгъл на постройката, когато проклетото псе най-сетне ме надуши и с остър лай изскочи от прозорчето. Вратата се отвори броени секунди след този сигнал и господарят му се подаде с насочена пушка. Аз обаче бях готов именно за това — в същия миг рязко я сграбчих и я дръпнах, като същевременно свалих и стареца на земята. Псето побесня, заръфа маншетите на джинсите ми, скачаше и налиташе на лицето ми. Онзи лежеше на земята, леко зашеметен и все още стискаше приклада. Ритнах кучето и допрях пистолета до ухото му.
— Остави пушката или, Бог ми е свидетел, ще ти тегля куршума така, както си легнал — изръмжах и аз.
Старикът пусна оръжието и тихо изсвири с уста. Сега не заваляше думите както преди.
— Кротко, Джес, кротко… ха така, мойто момче.
Псето изскимтя и се отдръпна, но продължи да обикаля наоколо и да ръмжи. Помогнах на Барли да се изправи и го побутнах към стола на верандата. Кучето се озъби пак. Онзи седна и затърка удареното при падането рамо.
— Какво искаш? — попита той, без да ме гледа.
За сметка на това очите му не се отделяха от кучето. То ме заобиколи, изръмжа още веднъж-дваж и седна в краката на господаря, който го почеса зад ухото.
На рамо носех старата си раница. С един замах я свалих и хвърлих в краката му. Старецът я взе и чак сега ме погледна. Очите му бяха празни, недоумяващи.
— Отвори я!
Той се поколеба, сетне дръпна ципа и надникна вътре.
— Познати ли са ти?
— Ннне — поклати глава той.
Вдигнах ударника на пистолета. Той изщрака, от устата на псето се изтръгна яростно ръмжене.
— Слушай, старче. Това за мен е личен въпрос, а не бизнес. Излъжеш ли ме, горко ще се каеш. Проверих: продал си ботушите на Стъки в Бангор, взел си 30 долара. Сега искаш ли да ми кажеш откъде ги имаш?
Онзи сви рамене.
— Ами, намерих ги.
Пристъпих напред, кучето скочи, цялото настръхна и оголи зъби. Пистолетът ми описа дъга и дулото слезе към него.
— Недей — помоли Барли и го хвана за козината на врата. — Само кучето ми недей, моля ти се.
Почувствах се зле. Що за герой съм да плаша един дядка и кучето му с пистолет? Пък и вече се колебаех — възможно ли е този възрастен мъж да е Калеб Кайл? Бях сигурен, че ще позная Кайл веднага щом го срещна, че незабавно ще усетя истинската му природа. А от този крадльо се излъчваше само страх: страх от мен, но и от още нещо.
— Кажи ми истината — рекох тихо. — Откъде си взел ботушите? Отървал си се от тях веднага след като говорихме миналия път. Искам да зная защо.
Той примигна няколко пъти, въздъхна и преглътна. Прехапа устни и дълго ги дъвка. Накрая взе решение.
— Взех ги от трупа на момчето. Изрових го, свалих му ботушите, сетне пак го покрих с пръст — изломоти Барли и сви рамене. — Взех му и раницата. Той и така вече няма нужда от тях.
С мъка се въздържах да не го прасна с пистолета по проклетата мутра.
— А момичето?
Онзи разтърси глава като кон, който се опитва да прогони мухите.
— Не съм ги убил аз — рече и очите му се навлажниха. — Честна дума! Не съм такъв човек. Аз само ботушите…
Тръпки ме полазиха и чак ми стана лошо. Представих си дома на Лий и Уолтър, десетките вечери, прекарани там, малката Елън тича към вратата, на която стоя аз… Не исках, ме можех да стана носител на ужасната вест, И отново се усъмних: този човек, тази граблива хиена едва ли е Калеб Кайл.