— Кой е там?
Сетне перденцата на остъклената част се разтвориха и зърнах удивеното й лице и широко отворените очи.
— Птицо, какво ти е?
Изщрака ключалката, вратата се отвори навътре; залитнах и паднах, загубил опора. Тя ми помогна да стана и ме заведе до най-близкия стол. Първото нещо бе да я помоля да се обади на стая номер шест в мотела „Индия Хил“ и на никого другиго. Сетне затворих очи и стиснах зъби, за да заглуша болката.
Кръв струеше от изходното отверстие, докато Лорна почистваше раната. Работеше бързо, сръчно. На съседния стол бе сложила куфарче за първа помощ. В легенче на пода се търкаляха кървави марли — кожата около дупчицата бе вече чиста, но късчета плат от ризата ми бяха попаднали в раната и сега тя ги вадеше с хирургически пинсети. Сетне докосна отверстието с напоен в някакъв силен дезинфектант тампон. Горящата болка ме накара да подскоча на стола.
— Стой мирно — рече тя и грижливо продължи да работи.
След няколко минути ме накара да се обърна с лице към облегалката, за да се заеме с входната рана. Наведе се над нея и след малко ме изгледа, а в очите й съзрях безпокойство.
— Сигурен ли си, че искаш да го направя? — попита ме тя.
Аз кимнах и скръцнах със зъби.
Тя извади хирургическа игла, отиде до мивката и я поля с вряла вода.
— Това ще боли малко — рече тя.
Какво ти малко! Болеше ужасно, нетърпимо. Сълзи изхвръкнаха от очите ми, но нямаше как. Изтърпях да сложи по два шева на всяка дупка. Не беше като при първокласен хирург, но бях благодарен и на това: трябваше да издържа още няколко часа. Когато свърши, Лорна залепи тампони и на двете рани, сетне взе широк бинт и се зае да ми прави превръзка през корема, гърдите и гърба.
— Ще свърши работа, поне докато те заведем в болницата — каза тя и се усмихна неспокойно. — В гимназията са ме учили да оказвам първа помощ. Да се благодариш, че съм внимавала в час.
Кимнах с истинска признателност. Дано разбира, че страшно оценявам тази безценна помощ — нямах сила за вълнуващи слова и любезности. Слава Богу! — раната е чиста. Едно нещо само им е хубаво на мощните скорострелни оръжия — техните куршуми не се деформират при попадение. Високата скорост и енергията, която носят, ги отнасят по пътя им, вместо да останат в раната и да разкъсат плътта наоколо като дебалансираните.
— Искаш ли да ми кажеш какво ти се случи? — попита Лорна.
Станах и чак сега забелязах кръвта по плочките на пода под стола.
— По дяволите — изругах и внезапно ми се зави свят.
Хванах се за масата и затворих очи, докато ми премине. Лорна ме хвана през кръста.
— Трябва да поседнеш, Птицо. Слаб си, защото си загубил доста кръв.
— Точно така — рекох, отблъснах се от масата и несигурно се упътих към задната врата. — За това се безпокоя.
Повдигнах пердето и надникнах навън. Пак валеше, но красноречивата червена диря откъм реката чак до стълбите и вратата все още не бе затрупана. Кръвта бе гъста и тъмна на цвят.
Обърнах се към Лорна:
— Ужасно съжалявам, не биваше да идвам тук.
Тя ме изгледа напълно сериозно, със свити устни и тъжни очи, но след малко се усмихна.
— Къде другаде би могъл да идеш? Не се безпокой, обадила съм се на приятелите ти — те вече са на път.
— Къде е Ренд?
— В града. Открили са онзи човек — Били Пърдю, съшият, когото издирваха. Задържан е в участъка до сутринта. Ренд чака да дойдат агенти от ФБР и разни други хора, които ще го разпитват и ще решат какво да го правят.
Значи затова са тук и хората на Чели. Новините за задържането на Били са се разпространили по новинарски емисии, агенции и полицейски участъци с бързината на горски пожар. Чистия това е и чакал. Интересно как така бързо засякоха мен — вероятно по мустанга. И без това отпреди ме гонеха да ме ликвидират. Това за тях е по-сигурно, отколкото да рискуват да се намеся и да им объркам нещо.
— Същите, които ме раниха — те търсят и Били Пърдю — обясних й тихо. — Няма да се спрат пред нищо, ще убият и Ренд, и неговите полицаи, ако той откаже да им предаде Били.
Нещо проблясна в прозореца. Заприлича ми на падаща звезда, но не беше. Беше си лъч на фенер. Хванах Лорна за ръката и я задърпах към вътрешността на къщата.
— Трябва мигом да се разкараме оттук!
Коридорчето бе тъмно и вдясно водеше към нещо като столова. Вървях приведен въпреки болката. Надникнах през щорите на прозореца към предния двор. Там стояха двамина. Единият с пушка, другият — с превръзка, на която висеше ръката му.