Ето, именно това ме бе притеснило. Онези червени огънчета в очите на Били Пърдю, които припламваха прекалено лесно и бързо. Изглежда, в него се бе набрало много, много омерзение и гняв, които дълго време щяха да подхранват този вътрешен пламък.
Изправих се да си ходя. На пода до крака ми се търкулна една от Доналдовите играчки — червено пластмасово камионче с жълт покрив. Вдигнах го, за да го оставя на масата, и играчката изписука весело. Детето веднага обърна очи към нея, сетне вниманието му отново се върна на мен.
— Следващата седмица ще се отбия да проверя как я карате — обещах аз и подадох пръст на Доналд.
Той го хвана и стисна в юмручето си. В съзнанието ми проблясна удивително ярък образ на дъщеря ми, която правеше абсолютно същото. Жегна ме остра болка, нещо ми заседна на гърлото. Дженифър я няма вече. И тя, и жена ми си отидоха завинаги от този свят. Отне ми ги ръката на убиец, който вярваше, че животът им не струва нищо, самите те са безполезни и жестоката им смърт може да послужи като предупреждение към други. Затова просто ги бе разкъсал и захвърлил — за да ги намеря и да страдам. И той самият вече не е жив. Бях го преследвал до смърт в Луизиана, но когато всичко свърши, съвсем не почувствах облекчение. Нещата в живота не са устроени така. Трудно се постига баланс.
Внимателно си издърпах пръста от Доналдовото юмруче и го погалих по главата. Рита дойде с мен до вратата, Доналд пошляпваше до нея, отново заловен за крачола й.
— Господин Паркър… — започна тя.
— Птица — рекох аз, докато отварях вратата. — Приятелите ми викат Птицата.
— Да, Птица… — тя протегна ръка и нежно погали бузата ми под раната. — Моля те, остани, Птицо. Моля те. Ще сложа Доналд да си легне. Време му е вече. Нямам друг начин, по който да ти се отблагодаря.
Нежно отместих ръката й и я целунах по дланта. Миришеше на крем за ръце и на Доналд.
— Съжалявам, не мога — отвърнах тихо.
Тя ме изгледа с известно разочарование.
— И защо не? Не ме ли намираш за достатъчно привлекателна?
— Не, не е това — рекох аз. — Съвсем не е това причината…
Тя се усмихна, не много, но все пак се усмихна.
— Благодаря ти, Птицо — рече и се надигна на пръсти, за да ме целуне по бузата, а аз я погалих по косата.
Доналд прекъсна това блаженство. Когато докоснах майка му, лицето му потъмня — същински бащичко. Той пусна крачола и пристъпи към мен, а малкото юмруче затупа по крака ми.
— Хей! — викна му Рита. — Спри веднага!
Но той продължи, докато аз не отстъпих.
— На мама защитникът — рече тя и се усмихна тъжно. — Хем ревнува, хем мисли, че искаш да ми направиш нещо.
Вдигна го на ръце, той зарови лице в рамото й, залапа палец, сетне се извърна и ме изгледа подозрително. Аз тръгнах надолу, а Рита остана в рамката на осветената врата, като загледана в мен икона. На площадката се обърнах. Тя бе хванала ръчичката на Доналд и ми махаше с нея.
— Кажи чао на този чичко — чух гласа й. И аз им махнах, сетне свих по стълбата и излязох.
Повече не ги видях живи.
Втора глава
На следващия ден станах рано. Навън бе тъмно и потискащо тихо. Потеглих към летището, за да хвана сутрешния полет за Ню Йорк. По радиото вече предаваха първите информации за инцидент със стрелба в Скарбъро, но особени подробности нямаше — съобщиха само най-общи факти.
От „Кенеди“ хванах такси. По „Ван Уик“ и в Куинс трафикът бе много натоварен. Все пак през Куинс човекът успя да ме откара до 51-ва. Оттам отидох пеша до „Ню Калвари“, където вече се бе насъбрала неголяма тълпа. На гробищните порти имаше групички полицаи — пушеха и разговаряха тихо. Тържествено облечени в черно жени си кимаха тъжно една на друга, повечето бяха ходили на фризьор — личеше им по внимателно направената коса и подходящо нанесения грим. Множество мъже и младежи, някои почти деца, стояха наоколо в очевидно неудобни черни костюми — много вероятно взети под наем заедно с белите ризи с тесни яки и черните вратовръзки с прекалено малки възли. Някои от ченгетата ме поздравиха учтиво, аз също им кимнах в отговор. На неколцина знаех фамилиите, почти никой — по малко име.
Катафалката се зададе от „Удсайд“ и влезе в гробището, следваха я три черни лимузини. Хората се подредиха отзад в редици по двама по трима и бавно потеглиха към гроба. Покрай него бе натрупана прясно изкопаната пръст, зелените чимове, венци и букети цветя. Тук тълпата вече бе подчертано голяма. Присъстваха доста повече униформени полицаи и детективи в цивилни дрехи, жени и много деца. Имаше неколцина по-високопоставени полицейски шефове, заместник-шерифи и техни помощници, половин дузина капитани и множество лейтенанти. Всички бяха дошли да отдадат последна почит на стария сержант Джордж Грънфелд от 30-и участък. Най-накрая коварният рак бе успял да го отнесе в гроба — само две години преди пенсията.