Двадесет и девета глава
Пътищата бяха съвсем пусти, тишината — пълна, ако не смятаме тихото пърпорене на двигателя и почти недоловимите за ухото ласки на снежинките по предното стъкло. Болката отдясно не ме напускаше; по едно време стана така остра, че затворих очи и може би за известно време съм изгубил представа за времето. Пъхнах ръка под якето, опипах мястото — бе мокро, течеше и надолу. Кръв имаше и по панталоните и седалката на колата. Усетих, че Луис загрижено се взира в огледалото за задно виждане. Вдигнах ръка, усмихнах му се успокоително — тук съм, исках да му кажа, но устните не ме послушаха. Може би щях да бъда по-убедителен, ако ръката ми не бе почервеняла от кръвта.
Стигнахме паркинга на полицейския участък. Най-отпред стояха две готови за излизане патрулни коли. Зад тях бе паркиран стар „Транс-Ам“, модел 74-а година, чийто двигател вероятно само магьосник можеше да запали, а и два други доста отрупани със сняг автомобила. Встрани имаше и тойота, видимо наета в Бангор, ако се съди по номера й. Нито следа от Тони Чели и хората му.
Влязохме през главния вход. Реслър бе клекнал зад бюрото си и замислено оглеждаше телефонната розетка. До него стоеше млад полицай в униформа, когото не познавах. Встрани, точно срещу двете килии на участъка, бе застанал самият Дженингс, а на стол до съседното бюро бе седнал Уолтър Коул. И двамата ме изгледаха с изненада — все пак не бях в най-добрата си форма. Дори самият аз се притеснявах за себе си.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? — сопна се Дженингс и стресна Реслър, който се изправи и загрижено ни изгледа и тримата.
Никак не му харесаха оръжията, които носехме, и ръката му неволно тръгна към кобура. Сетне се спря, защото очите му уловиха повече детайли от моя външен вид — като например кръвта по дрехите и раните по лицето.
— Какво им има на телефоните? — попитах вместо отговор.
— Не работят — отвърна Реслър. — Всички връзки са прекъснати. Вероятно е от времето.
Минах покрай тях и се спрях пред килиите. Едната бе празна, а в другата с притисната между ръцете глава на стол седеше Били Пърдю. Дрехите му бяха ужасно мръсни, ботушите — зацапани с кал. Имаше отчаяния, обречен вид на подгонено и заловено в капан животно. Тананикаше си нещо като уплашено до смърт дете, което се опитва да изключи околния свят. Изобщо не поисках от Дженингс разрешение да говоря с него. Трябваха ми отговори, и то незабавно. А той бе единственият, който можеше да ми ги даде.
— Били! — викнах остро.
Той извърна глава към мен.
— Сам се прецаках, нали — рече тъпо и пак затананика същата мелодия.
— Не съм много сигурен, Били. Но трябва да ми кажеш за онзи човек, когото си видял. Стария. Опиши ми го.
— Паркър, незабавно се разкарай от арестувания — бе гласът на Дженингс.
Не му обърнах внимание.
— Чуваш ли ме, Били?
Сега Пърдю се клатеше напред и назад на стола, все така притиснал глава с ръце, и все така тананикаше.
— Чувам те — рече след малко и присви очи, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Ама ми е мъчно да си спомня. Аз почти не го видях. Абе… стар беше.
— Напрегни се, Били. Нисък ли беше? Или висок?
Тананикането секна и Били ме погледна.
— Висок. Почти колкото мен може би.
— Слаб? Набит или дебел?
— Строен. Към слаб, ама жилав, нали разбираш? — отвърна Били и се изправи.
— Каква му беше косата?
— Мамка му, ква коса, бе, човече… — и пак затананика, а след малко и запя.
— „Красиви и нежни девойки… внимавайте с ухажорите.“
Изведнъж разпознах песента — бе „Красиви девойки“, само че Били видимо не знаеше точните думи. Навремето стана хит в изпълнение на Джийн Кларк и Карла Олсън, макар че беше доста по-стара. Досетих се къде я бях чувал неотдавна: тананикаше си я Мийд Пейн, когато си тръгвах, а аз се питах откъде ли я знам тази песен.
— Били, ти отби ли се при Мийд Пейн?
— Не познавам никакъв Мийд Пейн — отвърна той.
Хванах се за решетките на килията и ги раздрусах.
— Били, много е важно! Сигурен съм, че беше тръгнал за неговата къща. Нищо лошо няма да му сториш, ако признаеш, че си ходил при него, чуваш ли?
Сега Пърдю ме изгледа и въздъхна.
— Не можах да се отбия. Прибраха ме преди да стигна до града.