Заговорих тихо и ясно, като се опитвах в гласа ми да не прозвучи заплаха или напрежение:
— Тогава къде си чувал тази песен?
— Коя песен?
— „Красиви девойки“ — същата, дето си я тананикаш.
— Не помня.
— Опитай се да си спомниш!
Той прокара пръсти през косата си, сякаш не знаеше какво да си прави ръцете, сетне седна и пак се залюля напред-назад. Изведнъж изтърси:
— Онзи дъртият, когото видях пред дома на Рита, си я пееше. Същата песен. Тихо, под нос, на себе си я пееше. Оттогава не ми излиза от главата, пустата му песен.
И се разплака.
Нещо ме стегна за гърлото.
— Били, опиши ми Мийд Пейн!
— Какво? — озадачи се той.
Зад мен Дженингс викна отново:
— Паркър, предупреждавам те за последен път. Разкарай се от арестувания!
Чух стъпките му зад гърба си, а в същия миг Били се изправи и посочи висяща на стената фотография.
— Ето го Мийд, ей там — на снимката.
Тръгнах към нея, като избутах от пътя си Дженингс. Снимката бе в рамка, закачена над бюрото на дежурния в преддверието на участъка. Подобна бях виждал в ресторантчето. Само че там бяха снимани двама, а тук — трима. По средата бе младеж в униформа на морски пехотинец, с лявата ръка прегърнал Ренд Дженингс, с другата възрастен мъж, който гордо се усмихваше на камерата. На малък надпис отдолу пишеше: „Полицай Даниел Пейн, 1967–1991 г.“
Ренд Дженингс. Даниел Пейн. Мийд Пейн. Само че възрастният на снимката бе нисък, не повече от метър и шейсет, приведен и с кротки очи. Корона от бяла коса се виеше около плешивото му теме, по което се виждаха петна от пигментация на кожата. Лицето му бе осеяно с бръчки.
Не, това не бе човекът, с когото разговарях пред къщата на Пейн.
И бавно, бавно нещата се раздвижиха в съзнанието ми.
Тук всеки си има куче. Мийд Пейн го споменаваше в писмото до Били, но по време на краткото си посещение не бях зърнал никакво куче. Помислих си за онзи мъж, когото Елза Шнайдер бе видяла да се катери по водосточната тръба. Стар човек едва ли ще може да направи това усилие, но млад — защо не? Изведнъж думите на Рейчъл за Джудит Мънди прозвучаха в главата ми. Че вероятно е била използвана за разплод.
Да роди дете. Момче.
Пред очите ми изникнаха бързите и ловки ръце на Сол Ман. Тази карта, онази карта… Дама купа ли искате? Ето ви я! Или чашките със зарчетата. Колко ще хвърля ли? И така нататък. Никакво усилие да се прибере петарка или десетарка от някой балък. Но никога насила, никога с увещания и нахалство. Сол знаеше: баламите сами ще му дойдат.
Калеб Кайл е знаел, че Били непременно ще отиде при Мийд Пейн. Ще се върне някой ден. Може би е научил името на Пейн от Шерил Лансинг, преди да я убие. Или посредством Уилфърд? Няма значение. Бил е сигурен, че ако се премахнат всички пречки или пък обратното — ако няма избор, Били непременно ще трябва да се върне при Мийд Пейн.
Защото Кайл отлично разбира максимата на мошениците и ловците: заложи примката с нужната стръв и само чакай — плячката сама ще ти дойде.
Обърнах се, за да намеря Дженингс с изваден пистолет току зад гърба си. Май Прекалено много му бях полазил по нервите.
— Писна ми от тарикатлъците ти, Паркър. Хайде сега, и ти, и твоите другари, оръжието долу и лягайте на земята. Веднага!
Реслър също бе насочил пистолет, младият полицай зад него вече държеше опрян на рамото ремингтон.
— Май сме настъпили ченгетата по мазола, а? — обади се Ейнджъл.
— Дженингс, нямам време за твоите глупости — рекох аз. — Слушай сега какво ще ти кажа…
— Млък! За последен път… — ревна Дженингс и в същия миг разпозна пистолета на колана ми.
По лицето му се изписа съмнение, сетне заплаха. Сега заговори бавно и с омраза:
— Откъде имаш този пистолет?
С палец запъна петлето на своето оръжие и отстъпи една крачка. В същия миг позна и якето, и пуловера. Зад него Ейнджъл дълбоко въздъхна.
— Казвай откъде си взел пистолета или ще те убия, кълна се?!
Нямаше удачен начин да му обясня какво точно бе станало, затова въобще не се и опитах. Предадох голите факти.
— Направиха ми засада на пътя. Убиха онзи старец, който живее до езерото — Джон Барли. Той беше с мен и умря в колата. Гонеха ме, попаднах на вашата къща и Лорна ми даде пистолета. Там има убити, но на Лорна й няма нищо. Слушай ме, Ренд, момичето…