Стори ми се, че недалеч от мен, под последния уличен фенер, виждам нещо като в мъгла, то се мярна за секунда и веднага изчезна. Движението бе рязко, неочаквано, като на изплашен човек. Мярна ми се и лице — първо отляво, сетне отдясно и зад едно дърво се подаде фигура. Беше Мифлин, все така с увиснала на превръзка ръка. Промъкнах се напред, бях отлично прикрит в дълбоки сенки, а шумът от стъпките ми се губеше в пресния сняг. Сега вече ясно забелязах, че от пръстите му капе кръв, а в краката му има цяла локва. Приближих още повече и той внезапно се извърна — този път чу стъпките ми, колкото и да внимавах. Очите му се разшириха, в здравата му ръка блесна нож. Прострелях го в дясното рамо и изстрелът го завъртя; той падна на гръб с извити под себе си крака и високо изстена. Пристъпих напред с насочен пистолет. Мифлин примигна и се взря в мен — сега светлината идваше откъм гърба ми и го заслепяваше.
— Оооо, ти ли си! — изсъска и се опита да стане, но не му стигна силата.
Надигна глава и сетне отново безсилно я отпусна в снега. Вгледах се в палтото му — отпред личеше дълга диагонална резка, а през нея матово лъщеше нещо червено.
— Кой ти направи това? — попитах тихо.
Мифлин се опита да се изсмее, но се задави и от устата му бликна кръв. Зъбите му почервеняха.
— Един дъртак — прошепна той. — Един шибан старец… появи се изневиделица, рязна ме, сетне гътна Конторно преди още да сме разбрали какво става, мамка му. Аз побягнах, да му… побягнах. Конторно, той… да му…
Опита се да ми покаже нещо с глава. Мисля, че кимна към края на улицата.
— Той е там… ей там и ни гледа. Гледа ни. Сигурен съм…
„Мейбъри“ бе пуста, нямаше жива душа наоколо. Но мисля, че беше прав. И аз имах чувството, че някой ни наблюдава от мрака, дебне от сенките, затаил дъх, изчакващ. Усещането бе съвсем осезаемо.
— Скоро ще дойдат хора, ще намерим лекар — обещах аз.
Макар че не знаех какво се е случило в участъка. Дали там нещата не се бяха влошили? Слава Богу, че си имам Луис — ако съм жив, то се дължи единствено и само на него.
Мифлин яростно завъртя глава.
— Вече не ми трябва лекар. Късно е — изскърца със зъби. — Хайде, бе, шибано копеле, какво чакаш? Довърши ме!
— Не — отказах тихо. — Стига кръв.
Но той не пожела да приеме отказ. Бръкна в пазвата и аз автоматично — без да мисля — дръпнах спусъка. Ръката му падна встрани — празна. Какво очаквах да извади, след като преди малко се бе опитал да се защити с нож?
Когато вдигнах глава, нещо проблясна в мрака насред улицата и веднага изчезна.
Тръгнах към полицейския участък. Вече наближавах, когато иззад един ъгъл изскочи едра фигура. Завъртях се с насочен пистолет, но веднага чух глас:
— Птицо, аз съм!
Беше Луис, прегърнал тежкото оръжие като заспало дете, по лицето му имаше кръв, на лявото рамо палтото висеше разпрано.
— Скъсана ти е дрешката — рекох. — Отворил си му на шивача работа.
— Беше й последен сезон — отвърна той. — Носил съм я достатъчно, няма да мъкна парцали като някой бродяга, я!
Пристъпи към мен, вгледа се в лицето ми и загрижено каза:
— Не ми изглеждаш добре.
— Ама ти не си ли чул? Гръмнаха ме — опитах се да се пошегувам.
— Теб някой винаги те гърми. Или си ранен, или са те пребили, или ти правят електрошокове. Я кажи, ще можеш ли да издържиш още малко? — изведнъж попита той и разбрах, че следват лоши новини.
— Е, казвай.
— Били Пърдю е избягал. Изглежда, Реслър е припаднал от болката, а Били някак успял да го придърпа до решетките, взел му връзката ключове от колана и докато другите били улисани около атаката, отключил, взел пушка и се чупил. Вероятно по същия път, по който излязохме ние.
— Ами Ейнджъл? Той добре ли е?
— Да, и той, и Коул са добре. Помагали на Дженингс да барикадира задната врата. Изглежда, след нашето излизане онези отново ударили отзад. Всъщност Били се изнизал много лесно.