— В голямата тупурдия Били успя да избяга, но ще го намеря. Вие ще си получите сухото, но Били няма да ви предам.
Ал Зи се замисли за миг, сетне извърна глава към човека в автомобила. Цигарата на онзи вътре леко се поклати. Жест на незаинтересованост. Тогава Ал рече:
— О’кей. Давам ти 24 часа. След това и твоят приятел тук няма да успее да те отърве.
Влезе във форда при другаря си, от мрака излязоха още неколцина и се накачиха по колите. След секунди останахме само двамата с Луис, загледани в следите от гумите в снега, кръвта и разпръснатата по него сива материя.
Тридесет и първа глава
Участъкът изглеждаше като след атака на малка армия. Стъклата на предните прозорци бяха разбити почти без изключение. Вратата бе цялата на решето от куршумите. Когато се приближихме, някой отвори и по земята се посипаха още строшени стъкла. На прага застана Ейнджъл, до него Уолтър. Далеч зад нас пристъпваха неколцина от по-смелите граждани на малкия град.
— Сега вече отиваме на лов за онзи Калеб Кайл — рече Луис, но аз поклатих глава.
— В Дарк Холоу всеки момент ще пристигне ФБР. А когато техните агенти се изтресат тук, ти и Ейнджъл не бива да се мотаете наоколо.
— Глупости — възрази Луис.
— Не са глупости и ти го знаеш много добре. Ако те заварят на място, никакви обяснения няма да минат и ще си имате сериозни главоболия. От друга страна, тази задача е вече лична — на мен и на Уолтър Коул. Моля те, Луис, тръгвайте.
Луис помисли, понечи да каже нещо, сетне кимна.
— О’кей, бинго. Изчезваме.
Ейнджъл ми махна и двамата се отправиха към златистия мъркюри. Загледах се в гърбовете им, междувременно Коул се приближи и застана до мен. Мислех си, че ще мога да издържа още час, може би час и половина. Сетне… Бог знае. Сигурно щях да рухна.
— Мисля, че знам къде е Елън — рекох без предисловия. — Готов ли си да отидем да я приберем?
Той кимна.
— Ако е още жива, вероятно ще се наложи да убиваме, за да я освободим.
— Щом се налага.
Изгледах го внимателно. Изглеждаше искрен.
— Идеално. Ти ще караш. Днес не ми е най-добрият ден на волана.
Оставихме взетата под наем тойота на около половин миля път от къщата на Пейн. Тръгнахме по склона, като се прикривахме зад дърветата. В дома светеха два прозореца, единият беше на предната стая, другият на горния етаж — може би на спалня. Стигнахме големия разграден двор. Бе тихо и пусто, наблизо имаше малък навес от ръждива ламарина. По снега забелязах пресни стъпки. Някой бе шетал наоколо, още повече че и двигателят на оставения в двора камион бе топъл.
Приближихме още повече и тогава усетихме вонята. От навеса смърдеше на разлагаща се плът. Пристъпих, свалих резето внимателно, то изскърца. Замръзнах за няколко секунди, сетне отворих вратата — вонята стана нетърпима. Погледнах Уолтър и видях как в очите му надеждата бавно гасне. Заболя ме сърцето чак.
— Чакай тук — рекох кратко и влязох.
Така смърдеше, че не се траеше. Очите ми се насълзиха, усещах как порите ми поглъщат вонята. В ъгъла стоеше стар фризер, бялата емайлирана ламарина бе проядена от ръжда на много места, шнурът бе навит около едното краче — невключен. Прикрих уста и нос с длан и вдигнах капака.
Вътре лелееше сгърчен труп, облечен в син комбинезон, с боси крака, ръцете свити зад гърба. Пръстите бяха вече почти напълно разкапани, лицето синьо, подпухнало, с изпъкнали по него газови мехури, очите се белееха като на слепец. Това бе стар човек. Изглежда, още отначало фризерът не е бил включен, защото трупът бе в средна степен на разложение. Нямаше кой друг да е, освен Мийд Пейн. Стори ми се, че разпознавам човека от снимките в ресторантчето и участъка — онзи, който е трябвало да умре, за да може Калеб Кайл да заеме неговото място и да изчака завръщането на Били у дома. Под тялото се чернееше нещо. Наведох се — беше трупът на кучето.
Вратата зад мен изскърца. Уолтър не бе издържал. Влезе бавно, целият настръхнал, очите му пълни с неистов страх. Наведе се над отворения хладилник и силно въздъхна, просто не можа да въздържи облекчението си.
— Този е човекът от снимката, нали? — попита ме Коул.
— Той е.