Тъкмо щяхме да потегляме надолу, когато чухме шум — някой отвори предната врата.
Стомахът ме стегна веднага. Замръзнахме, наострили уши, но никой не тръгна по стълбата към нас. Опитах се да обясня с жестове на Коул, че трябва засега да оставим Елън тук. Иначе щяхме да предупредим онзи долу. Елън разбра и се вкопчи в баща си, а когато той се опита да ме последва, нададе тъничък, подобен на мяукане писък, който ме прободе като с нож в сърцето. Коул я прегърна и започна да й шепне успокоителни думи, в очите му забелязах сълзи. Сетне излязохме на площадката. От нея се виждаше предната врата. Сега тя бе отворена и вятърът навяваше сняг в преддверието. Слизахме тихо и някъде вече в подножието на стълбата с ъгълчетата на очите си мярнах нечия сянка в кухнята, която сега ми се падаше отдясно.
Беше Каспър — младежът, когото бях видял при първото си посещение тук и когото смятах за син на Кайл. Преглътнах и дадох знак на Уолтър — да ме прикрива откъм предната врата. Преброих до три и нахлух в кухнята с насочено оръжие.
Тя бе празна, но вратата към съседната стая бе отворена. Отскочих назад, за да предупредя Уолтър — тъкмо навреме, за да видя дебнещата сянка зад гърба му и бляскащия матово в ръката й нож. Коул забеляза изражението ми и мигом разбра какво става. Дръпна се, но ножът го засегна в дясното рамо; той изви гръб като котка, по лицето му се изписа болка. Коул бе стар боец — множество пъти бе участвал в улични схватки. Без да се обръща, преодолявайки болката, стреля назад изпод мишка. Онзи с ножа обаче отново замахна и този път нанесе дълъг разрез по дължина на Уолтъровия гръб. Коул залитна, а в момента на падането Каспър го блъсна силно напред и главата му се удари с тъп звук в дебелия парапет на стълбището. Коул падна тежко на ръце и колене, кръв заструи по лицето му. Видях очите му — бяха замъглени, отчаяни.
Сега младежът се обърна към мен. Стоеше в заучена стойка, краката леко разкрачени, острието на ножа надолу. Някой го бе научил как да се бие с хладно оръжие. На хълбока му забелязах рана — там го бе улучил Уолтър. Мръсните панталони бяха почервенели от струящата кръв, но той сякаш не усещаше болката. Приклекна и се хвърли към мен. Страшно бе да го гледа човек: отворена уста, оголени зъби като на див звяр, насочен напред нож.
Прострелях го в гърдите и силата на куршума задържа устрема му. Опипа с ръка раната и повдигна червени пръсти към очите си — сякаш да провери дали наистина е ранен. Сетне ме изгледа с омраза, наведе глава на една страна и се накани да атакува отново. Нямах време за експерименти — стрелях пак и този път го улучих право в сърцето. Рухна възнак почти до Уолтър, който стенеше и се опитваше да се изправи. Мисля, че умря още преди тялото му да е стигнало до пода. От стълбата долетя вика на Елън:
— Татко, татко!
Тя влачеше крака с мъка, но упорито слизаше към нас.
Всъщност този вик ми спаси живота. Когато се обръщах към нея, с периферното зрение долових движение зад мен, а и чух изсвистяване. Така че инстинктивно съм се поместил достатъчно, колкото силният удар да падне върху рамото ми, а не върху главата, където бе насочен. Сетне лопатата се трясна в пода и гръмко избумтя. С лявата ръка мигом сграбчих дървената дръжка, а десният ми лакът удари заднишком: тази хватка я бяхме учили още като новобранци. Усетих попадението в нечие лице, същевременно използвах инерцията на нанесения ми удар, за да изнеса дръжката напред заедно с човека. В същия миг го й спънах с десния крак. Той залитна напред и падна на колене, остана така за секунда-две, сетне скочи като дива котка и се обърна с лице към мен.
Фигурата му се открои в рамката на вратата — на фона на нощното небе и снега. Ето го най-накрая и Калеб Кайл…
Вече не се преструваше на сгърбен и страдащ от артрит старец, а стърчеше прав като топола, силен и жизнен, дългите му жилести крака обути в сини дочени панталони, мускулите на ръцете изпъкващи под синята вълнена риза. Вярно, бе стар, но от него просто струеше сила. Усещах я с всяка фибра на тялото си, още повече, че бях направо скапан и навсякъде ме болеше. Чувствах и излъчващата се от него ярост и омраза, нагласата и умението му да причинява болка и да убива. Те бяха досущ като нещо физическо, могъщо и страшно; то идеше към мен на вълни, на вълни като топлина и за миг ръката ми с пистолета потрепна. В свирепите очи грееха червени пламъчета, същите, каквито бях виждал у Били Пърдю. Помислих за увисналите от онова дърво тела и за болката, която жертвите са изпитвали от ръцете му, за дядо, до края на живота си преследван от кошмарни сънища за същия този човек. Каквато и болка да бе поднесъл животът на Калеб Кайл, той самият стократно я бе върнал на ближните си.